Шей крачеше до мен по пустия тротоар, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.
— Знаеш ли — прокашля се той, — предполага се, че в Колорадо гризлитата отдавна са изчезнали.
Без да вдигам поглед, аз се загърнах още по-плътно в якето си. „В тази планина нищо не е такова, каквото се предполага. Естествените закони не действат тук.“
— Обичам да се катеря в планината. Всъщност съм доста добър — продължи Шей. — Преди да се преместим във Вейл, прочетох всичко за местността. Пише, че може да се срещнат пуми, но не и мечки гризли.
— Може би са започнали да се връщат по тези земи — свих рамене аз. — В наши дни природозащитниците отбелязват забележителен напредък.
— Не, не мисля. Бъдещ член на „Грийнпийс“, нали помниш? Наясно съм, че ме смяташ за идиот, но не е така. Доста ме бива, когато става въпрос за катерене в планината. Там, където бях, не би трябвало да има гризли — той помълча за миг, преди да се хвърли с главата напред. — Нито пък върколаци.
Прехапах език и усетих как в гърлото ми потича кръв.
— Това ли си мислиш, че съм?
„Интересува се от мен само защото смята, че съм някаква прищявка на природата.“
— Чакай да помисля — невероятно силно момиче, което може да се превръща във вълк, а в училище се движи с приятели, които са не само страшни, но и се държат точно като глутница. Или може би греша?
— Зависи какво разбираш под „върколак“ — погледнах го аз.
Той прокара пръсти през бездруго разрошената си коса.
— Според мен, ти трябва да ми кажеш. Правилата на света, който аз познавам, очевидно не действат тук. Напоследък не мога да бъда сигурен в абсолютно нищо.
Той рязко спря и когато се обърнах към него, дъхът ми секна при вида на отчаянието, изписано по лицето му.
— Сигурно е само, че би трябвало да съм мъртъв — той потрепери. — Но не съм. Благодарение на теб.
Той направи крачка към мен, като ме гледаше изпитателно.
— Искам да знам коя си.
Усещах страха му, ала под него долавях друг, изкусителен мирис. Детелини, дъжд, огрени от слънцето поля. Приведох се към него, поглъщайки с поглед формата на устните му и пламъка в сиво-зелените му очи. Не ме гледаше така, сякаш бях чудовище. В очите му се четяха страх и желание. Зачудих се какво ли се чете в моите очи.
„А аз започвам да си мисля, че онова, което наистина има значение, е кой си ти.“
Не можах да устоя на изкушението и докоснах един кичур, който падаше над очите му. Шей улови ръката ми и прокара пръсти по дланта ми, сякаш се боеше, че не съм от плът и кръв.
— Толкова приличаш на обикновено момиче!
Очите му обходиха лицето и раменете ми и се спряха за миг върху корсета ми, въпреки че той се опита да го скрие.
„От това нещо май наистина има ефект.“
Представих си къде би могъл да сложи ръцете си, ала после изръмжах предупредително и се отдръпнах.
Той ме изгледа слисано.
— Ето, виждаш ли! Кучешките ти зъби се заострят, когато си ядосана. Не може да не си върколак. — И той разтри очи, под които, както забелязах изведнъж, имаше тъмни сенки. — Или аз полудявам.
Усетих, че ме изпълва съчувствие. „Искам да ме опознаеш, Шей. Наистина да ме опознаеш.“
— Не полудяваш — нарочно говорех тихо.
— Значи наистина си върколак? — прошепна той.
— Страж — поправих го аз и се огледах, ужасена, че някой може да ни чуе.
— Какво е това?
— Трябва да знам дали си разказал за случилото се в планината на някого. На вуйчо ти или на някой от неговите приятели, може би Ефрон? — трескаво попитах аз.
Шей поклати глава.
— Нали ти казах — мислех, че полудявам. Боях се да го спомена пред когото и да било. Твърде много необясними неща се случват, откакто се преместих тук. — Той пъхна ръце в джобовете си и продължи: — А и не би трябвало да се изкачвам чак дотам. Имах си причини, ала не исках вуйчо ми да узнае.
Облекчение се разля по тялото ми.
— Добре, Шей. Да се уговорим така… — Поколебах се за миг, тъй като напълно осъзнавах, че не бива да му казвам нищо и че единственият правилен ход бе да си тръгна още сега… само че не исках; исках да имам нещо, което да е само мое.
По тялото ми пробяга тръпка на вълнение, когато прошепнах:
— Ако обещаеш да не казваш на Боск, нито на когото и да било — в училище, вкъщи, в някой онлайн форум, където се събират почитатели на „Дарк Хорс“, — ще ти разкажа. Ще ти обясня защо всичко във Вейл изглежда толкова необикновено.