— Снощи имаше нападение на Търсачи.
— Съобщиха ни тази сутрин — отвърна баща ми. — Поздравления по случай първия ти успешен лов. Двамата с майка ти много се гордеем с теб.
Той се усмихна и аз свих рамене. Баща ми изглеждаше доволен от това колко спокойно приех похвалата му.
— Много е вероятно скоро да се наложи да патрулираме по-често. Според мен може да решат да започнат да изпращат новата глутница на обиколки още преди официалното сключване на съюза.
„Май никой няма търпение да изчака съюза.“
— Лоуган Бейн ще получи контрол над новата глутница, това е част от наследството му — казах на глас.
Баща ми скръсти ръце на гърдите си.
— Доста неочаквано. Макар че той скоро ще навърши пълнолетие.
— Познаваш ли Боск Мар? — смръщих се аз.
— Кой?
— Той е Пазител. Снощи беше в „Едем“ — мисълта ми се върна към странната среща от предишната вечер. — Според мен именно той е наредил Лоуган да поеме новата глутница. Нашата господарка му се подчиняваше. Никога не съм я виждала да го прави.
— Ние не се занимаваме с йерархията в света на Пазителите — отсече баща ми и закрачи напред-назад. — Това си е тяхна работа. Аз изпълнявам заповедите на Лумин и на никой друг. След съюза ти ще отговаряш единствено пред Лоуган. Не се забърквай в работите на Пазителите. Ти си воин, Кала. Никога не го забравяй. Всяко разсейване с ненужни неща може само да ти навреди.
— Разбира се — свих се под завивките аз.
„Миналата вечер постъпих глупаво. Баща ми е прав. Не е важно какво искам аз. Трябва да бъда силна. Нищо друго няма значение.“
Впих зъби в най-близката възглавница.
„Мразя мъжете.“
Баща ми се понамръщи.
— Майка ти приготвя обяда. Ще се присъединиш ли към нас?
— Да.
Колкото и висока да бе моята крепост от одеяла и възглавници, тя не бе в състояние да промени каквото и да било. Пък и нали бях воин, значи трябваше да действам като воин.
Нежен звън отекна в ушите ми още преди да отворя очи. Звук като от сребърни камбанки се процеждаше през полуотворения прозорец на стаята, заедно със струя хладен, свеж въздух. Скреж. Първият истински студ тази година. Погледнах часовника. Брин щеше дойде след половин час, за да отидем на седмичната си обиколка.
„Как ще се отърва от нея?“ Дъвчех пшеничните късчета и се чудех дали Шей наистина ще успее да се качи в планината толкова рано сутринта.
— Здравей — обади се Ансел от върха на стълбището.
— Защо си станал? — сепнах се аз и погледнах часовника си, уплашена, че може да съм закъсняла.
Беше шест и половина; патрулът започваше едва в седем.
— Исках да те питам дали не мога да дойда с вас — брат ми опита да си придаде равнодушен вид, ала ръката му трепереше, докато си наливаше кафе, и черната течност заля плота.
— Нали вчера патрулира заедно с Мейсън — напомних му аз, докато го наблюдавах как забърсва кафето с една салфетка.
— Така е — побърза да се съгласи той. — Но си казах, че малко повече практика няма да ми се отрази зле. Имам предвид, след снощната атака.
— Хмм — задъвках долната си устна аз. — Всъщност се канех да дам почивен ден на Брин. Ще патрулирам сама.
— Защо? — Ансел се разположи на масата и хвана чашата си с две ръце.
— Искам да помисля — импровизирах аз. — А най-добре мисля, когато съм сама.
— Добре ли си, Кал? — Ансел се зае да сипва захар в кафето си.
— Как изобщо го пиеш? — потръпнах аз.
— Попитах те нещо — той поднесе чашата към устата си.
— Добре съм.
— Мама каза, че си прекарала половината ден в леглото, докато аз патрулирах.
Той взе захарта от масата и си сложи още една лъжица.
— В петък бяхме навън до четири часа през нощта — напомних му.
— На кого го казваш! Нали аз трябваше да стана само след два часа. А Мейсън съвсем не е най-приятната компания, когато е уморен. Става ужасно кисел. Направи на парчета един заек, който го стресна.
Брат ми отново опита кафето си и този път явно го одобри, защото се усмихна и започна да отпива големи глътки.
— Шегата настрана, Кала. Убийството на Търсача не те ли уплаши?
— Не — заявих и въздъхнах, виждайки съмнението в очите му. — Трябваше да го убия. Опита се да нападне Шей.
— Имаш предвид новия ученик, за когото всички говорят?
Изправих се, за да си налея още кафе.