— Да. Пазителите държат да го опазят жив и здрав. Той дори живее с тях.
Ансел ми протегна празната си чаша.
— Странно. А Търсачите се опитаха да го нападнат, така ли?
— Да. Убих един от тях, а другият… — поколебах се за миг, докато му наливах втора чаша кафе. — Искаш ли да я напълня само до половината, за да имаш място и за захарта?
Той обаче не ми обърна внимание и настоя:
— Какво стана с другия Търсач?
— Пазителите използваха призрак срещу него.
Ансел пребледня.
— И той какво направи?
— Не знам — отвърнах и поставих чашата му на масата. — Ефрон ни отпрати. Но по всичко личеше, че намесата на призрака ще има ефект.
— Радвам се, че не съм го видял — заяви брат ми и отново започна ритуала със захарта.
— А на мен ми се иска да не бях видяла онова, на което станах свидетел — казах аз и той присви очи. — И да, точно заради това вчера прекарах половината ден в леглото.
— Какво още? — настояваше той.
— Безпокоя се заради Лоуган — отговорих аз, като се загледах в тъмната повърхност на чашата си с кафе.
— Какво за Лоуган?
Ансел се изправи и отиде да напълни захарницата, която междувременно бе успял да изпразни.
— Той ще поеме новата глутница.
Откъм килера се разнесе трополене и по пода се посипаха искрящи кристалчета захар.
— Ансел! — скарах му се аз, докато отивах за метлата.
— Съжалявам — измърмори той, събирайки разпиляната захар на купчинка. — Сериозно ли говориш? Лоуган? Не Ефрон, Лумин или и двамата едновременно?
— Радвай се, че няма да е Ефрон — казах и му подадох лопатката за смет.
— Защо? — попита той, забелязал мрачното ми изражение.
Стиснах още по-здраво метлата и продължих да мета.
— Заради Сабин? — понижи глас брат ми и аз замръзнах.
— Ти знаеш?
— Невил казал на Мейсън, а Мейсън — на мен — обясни той, като се взираше в купчинката захар.
— На мен ми каза Рен — рекох и отново започнах да мета.
Ансел завъртя лопатката, така че да събере захарта.
— Мейсън каза, че това съсипва Рен. Вярно, че информацията ми е чак от трета ръка, но го вярвам. Не е в състояние да защити Сабин от Ефрон. Не мога да си представя как се чувства един алфа в подобно положение. Господар или не, всички инстинкти на Рен му нашепват да брани членовете на своята глутница.
Побутнах остатъка от захарта към него, като продължавах да мълча.
— А ти какво мислиш? — попита той.
— За първи път се радвам, че Лумин е наша господарка. И се надявам, че Лоуган е различен. Рен казва, че не е като баща си, но е непредсказуем.
Брат ми сви рамене.
— Е, Лоуган при всички случаи ще бъде различен. Имам предвид, че не би искал да…
В този миг входната врата се отвори и Брин влезе в кухнята.
Ансел рязко се изправи, при което захарта в лопатката отново се посипа по пода и аз простенах.
— О, съжалявам — той ми хвърли извинителен поглед и взе метлата от ръцете ми.
— Готова ли си, Кал? — усмихна се Брин, после забеляза пода. — Какво се е случило?
— Ансел смята, че кафето и захарта трябва да се пият в равни части — ухилих се аз на брат си, който целият се бе изчервил. — Явно се ентусиазира малко повечко.
Брин се разсмя и се отправи обратно към вратата.
— Почакай малко — улових я за ръката и тя повдигна учудено вежди. — Днес ми се иска да отида сама. Имаш ли нещо против?
Едвам успявах да контролирам гласа си.
— Какво?
— Предпочитам днес да патрулирам сама — мъчех се да измисля някаква причина, но така и не успявах.
„Неубедително, Кала, крайно неубедително. Брин никога няма да се хване.“
— Разбирам — тя се доближи до масата и се разположи на един стол. — Значи имаш среща с Рен?
— Какво? — изломотих аз.
— Какво?! — подскочи Ансел и отново разсипа захарта, само че този път изруга и не се наведе да я събере.
Местех поглед между брат си и Брин.
— Нямам среща с Рен — не това бях очаквала, но си дадох сметка, че то може да се окаже достатъчно, за да задържи Брин настрана.
Дори и ако после цяла седмица трябваше да търпя заяждането на тези двамата.
— Нима? — Брин си играеше с празната захарница. — Според мен си изкарахте чудесно в „Едем“ онази вечер. Той танцува прекрасно. Не съм ли права, Ансел?