И тя смигна на брат ми, който присмехулно изхихика.
Изгледах кръвнишки първо единия, после и другия.
— НЯМАМ среща с Рен! — настоях, тъй като знаех, че ако отстъпя твърде бързо, Брин ще се усъмни в новата си теория.
— Добре, де — подсмихна се тя, а по очите й ясно личеше, че не ми вярва, което бе добре дошло за мен. — Радвам се, защото, стриктно погледнато, е против правилата двама алфи да патрулират заедно. Нали се сещаш, да не би да се случи нещо и двамата да загинете.
— Стриктно погледнато, никой от нас не е алфа преди сформирането на новата глутница. Все още принадлежим към Найтшейд и Бейн — сопнах се аз.
— Значи наистина имаш среща с него? — усмивката на Брин стигаше чак до ушите й.
— Нямам! — грабнах лъжицата от ръцете на Ансел и я метнах по нея, но тя я избегна с лекота.
В стомаха си усещах тъпа болка. Бях почти сигурна, че през онази нощ в „Едем“ съм успяла окончателно да отблъсна Рен.
Брин се разсмя и отиде до шкафа.
— Както кажеш — каза тя и си взе чаша за кафе. — Ако искаш да отидеш сама, аз нямам нищо против. Независимо какво възнамеряваш да правиш в планината.
Като продължавах да я гледам сърдито, се върнах на масата, за да си допия кафето.
— Е, Брин — обади се Ансел, който най-сетне бе успял да изчисти, и сега бе в килера с празната захарница, макар да се чудех дали изобщо бе останала захар, като се сетих колко много бяхме измели от пода. — Ако няма да патрулираш, имаш ли нещо против да ми направиш една услуга?
Брин отпи глътка кафе и сбърчи лице.
— Само ако донесеш малко захар за тази горчилка — тя ми хвърли бърз поглед. — Нямам представа как го пиеш чисто. Бива си те.
— Затова аз командвам.
Ансел се върна на масата, размахвайки тържествуващо пълната захарница.
— Пак ли искаш да я разсипеш? — измърморих аз.
— Браво на теб — похвали го Брин и грабна захарницата.
Ансел отвори едно чекмедже и й подхвърли чиста лъжица.
— Благодаря — каза Брин и щедро си сипа захар. — Е, каква е услугата?
— Ако бяхте хора, досега да сте хванали диабет — поклатих глава аз.
Ансел се разсмя, но продължи да гледа към Брин.
— Ъ-ъ-ъ. Нали госпожица Торнтън ти преподаваше по английски във втори курс?
Гласът му звучеше притеснено.
— Както и на всички останали — Брин разбърка кафето си. — Винаги тя преподава във втори курс.
— Да, де — измърмори Ансел. — Ами, сега сме на поезията и нещо не я разбирам.
— Аха — след като отпи от кафето, Брин сбърчи нос и отново посегна към захарта.
Бърз поглед към часовника ме накара да скоча и да отнеса чашата си в мивката.
— Та понеже знам, че пишеш поезия — продължи Ансел, забил поглед в чашата си, — и си помислих, че може би ще успееш да ми помогнеш.
Брин сви рамене:
— Защо не. След като Кала ме заряза заради новото си гадже, нямам какво друго да правя.
Чашата ми изтрополи в мивката от неръждаема стомана.
— Той не ми е гадже!
Брин не ми обърна никакво внимание.
— Знаеш ли, Ан, ако наистина имаш нужда от помощ за поезията, трябва да поговориш с Невил. От това, което чувам, неговите стихотворения са много по-хубави от моите, дори има няколко публикувани.
— Да, да — съгласи се Ансел. — Ще го направя, но домашното ми трябва за утре, а пък ти така и така си тук.
— Окей тогава.
— Радвам се, че ще свършите нещо полезно — подхвърлих аз, преди да изхвърча от кухнята, сподирена от техния смях.
Чувах го и докато приемах вълчата си форма, преди да потъна в гората зад къщата ни.
Изкачих източния склон на планината тичешком, без да обръщам внимание на замръзналата пръст, която се забиваше в лапите ми. Знаех къде отивам и не спрях, докато не стигнах хребета. Той беше там, а аз не бях толкова учудена, колкото очаквах. Погледах го няколко минути от по-високата си позиция, обмисляйки възможностите, които имах. Най-сетне взех решение и с един мощен скок се озовах на около метър-два от него. Той извика изненадано и се изправи на крака.
Гледах го безмълвно, без да помръдвам. Той примига срещу мен, после бавно протегна ръка и пристъпи напред. Наведе се и разбрала изведнъж какво се кани да направи, изръмжах и изщраках със зъби. Той изруга и отскочи назад, а аз си възвърнах човешката форма.
— Играеш си със смъртта! — размахах пръст пред лицето му. — Никога не се опитвай да погалиш вълк. Това си е чисто и просто обидно.