— Извинявай, извинявай. И тя ли е, ъ-ъ-ъ… Страж?
— Да — отвърнах и след като отпих глътка кафе, извърнах поглед.
— Но можете да се превръщате във вълци? Имам предвид, когато си поискате. Не е необходимо да е пълнолуние? — Той вдигна ръце пред себе си, сякаш за да се защити. — Не искам да те обидя, просто черпя цялата си информация от попкултурата.
— Няма проблем. И да, можем да се преобразяваме, когато си поискаме. Луната няма нищо общо.
Шей изглеждаше впечатлен.
— И се преобразяваш просто ей така? Имам предвид, че дрехите ти не стават на парчета или нещо такова.
Той се изчерви в мига, в който думите излязоха от устата му, а аз едва не разлях остатъка от кафето.
— Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам — измърморих, усещайки как бузите ми пламват.
— Имах предвид… — провлачи той, без да знае как точно да зададе въпроса си.
— Това е сложна магия — обясних, опитвайки се да разсея възцарилата се неловкост. — Ако трябва да съм съвсем точна, през цялото време съм и вълк, и човек. Аз избирам в коя от двете форми да се всели душата ми и мога да се движа свободно между тях. Независимо в какъв облик съм, другият също е там, макар и невидим, в нещо като алтернативно измерение, докато отново не го заема. Дрехите ми, вещите, всичко, което е било с мен, докато съм била в човешката си форма, не се променя, когато стана вълчица. Освен това, по всяко време мога да използвам черти и от двете форми, ако ми потрябват. Например, в състояние съм да накарам кучешките ми зъби да се заострят дори когато съм в човешкия си облик.
Помълчах за миг, преди да продължа:
— Предполагам, че бих могла да направя така, че да имам дрехи и когато съм вълк, ако наистина го искам, само че не виждам никакъв смисъл. Би било чисто и просто глупаво.
— Хмм — той протегна ръка мен. — Мисля, че имам нужда от още кафе, за да смеля всичко това.
Върнах му чашата, като се погрижих пръстите ми да докоснат неговите, докато му я подавах.
— Знаеш ли откъде сте дошли?
Погледът му се задържа върху ръката ми дори след като я отпуснах в скута си. Пулсът ми се ускори. Спомних си думите на баща ми и обгърнах коленете си с ръце.
„Какво правя тук? Рискувам твърде много.“
Шей ме наблюдаваше, спокойно, ала любопитно. Срещнах погледа му и осъзнах, че не искам да си тръгвам.
— Според легендата, първият Страж бил създаден от Пазител, паднал в битка. Тежко ранен, той се скрил в гората. Бил много слаб, на крачка от смъртта, ала тогава се появил един вълк. Донесъл му храна и пропъдил другите хищници. Пазителят успял да превърже раните си, а вълкът продължил да му носи храна. Когато оздравял, Пазителят му предложил да го превърне в Страж — наполовина човек, наполовина звяр, преизпълнен с древна магия. В замяна на неговата вярност и служба, Пазителят обещал винаги да се грижи за Стражите и тяхното потомство. Така се появил първият Страж и оттогава ние сме воините на Пазителите.
Шей ме гледаше озадачено.
— Пазителите?
Неволно простенах, давайки си изведнъж сметка колко опасен може да стане разговорът ни. Твърде лесно ми бе да се отпусна в присъствието на Шей и ето че издавах неща, които нямах намерение да му казвам.
Той се приведе напред.
— Какво не е наред? Да не би някои въпроси да са забранени?
— Не съм сигурна — харесваше ми, когато беше толкова близо до мен; усещах вълнението, което се излъчваше от кожата му, стаеното напрежение на наближаваща буря.
По тялото ми се разля приятна топлина и аз забих нокти в крака си. „От кафето е. Нищо друго.“ Неволно се свих.
Шей видя как се отдръпвам от него.
— Не бързай. Искам да ми имаш доверие.
„Проблемът не е у теб. Не мога да имам доверие на себе си.“
Не исках да си тръгвам, ала започвах да се страхувам. Може би, ако успеех да държа разговора под контрол, нищо нямаше да се случи.
— Да кажем, че Пазителите са онези, пред които отговарям. Сега може ли аз да те попитам нещо?
— Разбира се — Шей изглеждаше очарован, че искам да науча повече за него.
— Може ли първо да получа още малко кафе? — засмях се аз.
— Разбира се — той побърза да напълни чашата, която му подадох.
— Откъде си? — нарочно започнах с въпрос, който смятах за лесен.
— От никъде — измърмори той.
— Никъде? — взирах се в черната течност в чашата си. — Не мисля, че съм била там.