— Извинявай. Роден съм в Ирландия. Малък остров близо до крайбрежието — гласът му омекна. — Родителите ми починали, когато съм бил съвсем малък, и Боск ме отгледа като собствено дете.
— И наистина ти е вуйчо? — попитах, като го наблюдавах много внимателно.
Шей кимна.
— Брат на майка ми.
„Това не е вярно, но не съм сигурна дали той го знае.“ Усмихнах се и му дадох знак да продължи.
— Боск се занимава с разни инвестиции. Правителствен консултант или нещо такова. Не знам какво точно прави. Има страшно много пари, но непрекъснато му се налага да пътува. През целия си живот не съм учил на едно и също място повече от две години. Живели сме в Европа, Азия, Мексико, както и в няколко града в Съединените щати. През последните две години бяхме в Портланд, после дойдохме в Колорадо.
— Звучи доста самотно.
Той сви рамене.
— Никога не съм имал приятели, поне не наистина близки. Според мен точно заради това чета толкова много. Книгите са най-добрите ми приятели. — Той се извъртя на една страна и се опъна на земята. — Затова и прекарвам толкова много време навън. Предпочитам самотата пред тълпите. Дивата природа ми харесва.
По тялото му пробяга тръпка и той продължи:
— Освен когато не се натъкна на гризли там, където уж не се срещали — при тези думи той ме погледна изпитателно и заинтригувано. — Може ли да ти задам още един въпрос? Различен от другите?
Аз отпих от чашата за последен път.
— Разбира се. Само че и аз имам да те питам още неща.
— Няма проблем. Просто има нещо, което много ми се иска да знам.
С едно гъвкаво движение той се изправи. Сепната, побързах да скоча на крака, при което чашата се търкулна от ръцете ми.
Неволно отстъпих назад, когато Шей свали якето си и изхлузи тениската си през главата.
— Виж — той прокара ръка по гърдите си.
— Да, много хубаво. Виждам, че спортуваш — измърморих аз; кръвта във вените ми закипя.
— Престани — стисна зъби Шей. — Знаеш какво имам предвид. Никакви белези. Нито тук, нито по крака ми. Мечката здравата ме нахапа. Къде тогава са белезите?
Отвърнах на твърдия му поглед.
— Облечи си дрехите. Прекалено е студено за слънчеви бани.
Винаги бях смятала тялото си за своето най-силно оръжие, кораво и несломимо като стомана, ала ето че сега краката едва ме държаха. Не можех да откъсна очи от извивката на раменете му, от начина, по който дънките обгръщаха бедрата му, от плетеницата от линии, които мускулите му извайваха по гърдите и стомаха му.
— Е, ще ми отговориш ли? — Ръцете му настръхнаха от студ, ала той продължи да стои като вкаменен.
Искаше ми се да го докосна, да усетя кожата му и да видя дали и неговият пулс е така учестен, като моят, да почувствам опияняващата горещина, с която близостта му ме изпълваше.
— Да — отвърнах и посочих хвърленото на земята яке прекалено уплашена, за да се приближа до него. — Облечи се, ако обичаш.
— Започвай да говориш — той ми обърна гръб и пъхна ръце в ръкавите на тениската си; когато ги вдигна, за да я нахлузи през главата си, погледът ми се спря върху татуировката на тила му.
Не се бях сещала за нея от деня, когато му спасих живота, ала ето че ярко очертаният кръст си беше там.
Намръщих се. „Не можем да сме сигурни, без да сме видели врата му.“
— Чакам — Шей вдигна якето си и го облече; гласът му ме върна на земята.
— Аз те излекувах — преплетох пръсти, надявайки се да потисна желанието да го докосна.
— Знам.
Той направи крачка към мен.
— Усетих, когато… — той не довърши и погледът му, изпълнен с удивление, се плъзна по лицето ми. — Когато пих от кръвта ти.
Сърцето ми заби учестено и аз кимнах. Шей улови ръката ми и кожата ми настръхна, когато той вдигна ръкавите на якето и пуловера ми. Пръстите му пробягаха по кожата ми, разпръсквайки искри по цялото ми тяло.
Усещането беше едновременно познато и напълно ново. Обзе ме вълнение като в началото на лов. С Рен желанието ме връхлиташе изневиделица — като предизвикателство или пристъп на гняв. Шей разпалваше у мен нажежена до бяло страст, която гореше бавно, но настойчиво. С него нямаше нито глутници, нито господари и господарки. Бяхме просто аз и той, момчето, което се докосваше до частица от мен, която бе обещана другиму.
— Ето — прошепна той, като посочи мястото, където бях забила зъби в кожата си. — Ти също нямаш белег.