— Значи Наоми пак се опитва да те преобрази по свой вкус? Не й е за първи път.
— Този път е сериозна — отвърнах аз и оправих колана на полата си, мечтаейки си да бях обута с дънки. — Също както и Лумин.
— В такъв случай май нямаш голям избор — сви рамене Брин, докато минавахме покрай подобните на бунгала общежития, от които се изсипваха обикновените ученици, с все още премрежени от сън очи.
— Благодаря за доверието — казах аз, отказвайки да се занимавам повече с полата — така или иначе не знаех как се очаква да ми стои.
Влязохме в училището, без да говорим, и се отправихме към дългата редица шкафчета на горните класове. Училищната миризма, която ме посрещаше всяка сутрин, днес беше различна. Острият, металически мирис от шкафчетата, парливата миризма на лакирания под, която рязко контрастираше със свежия дъх на кедровите греди по тавана — всичко това си беше същото, ала мириса на страх, който обикновено лъхаше от човеците, го нямаше.
Вместо него надушвах любопитство и изненада, странна реакция на онези ученици, които живееха в общежитията и които местните Пазители и Стражи грижливо държаха настрани. Единствените ни общи занимания бяха учебните часове. Погледите, които ме следваха, докато си проправях път между тълпата от ученици, изобщо не ми харесваха.
— Всички ли ме гледат? — попитах, мъчейки се да не звуча притеснено.
— Аха. Общо взето, всички гледат теб.
— О, Господи! — простенах и още по-здраво стиснах чантата си.
— Но пък изглеждаш много секси — от бодрия й тон стомахът ми се преобърна.
— Моля те, никога вече не казвай подобно нещо. Никога!
„Защо й трябваше на Наоми да ми причинява това!“
Чувствах се като атракция в някой цирк.
— Извинявай — каза Брин, играейки си с пъстрите метални гривни, които звънтяха около ръката й.
Прибрах домашните си в шкафчето и тъкмо вадех учебниците, които щяха да ми трябват през първите два часа, когато глъчката в коридора внезапно отстъпи място на заинтригуван шепот, а Брин рязко се изпъна.
Знаех какво означава това. Той беше наблизо. Преметнах чантата си през рамо, затворих вратата на шкафчето и сърдейки се, че сърцето ми неволно се беше разтуптяло, се огледах за Рение Ларош.
Тълпата от ученици се раздели на две, за да направи място на водача на Бейн и неговата банда. Заобиколен от Сабин, Невил, Козет и Дакс, Рен се носеше през коридора, сякаш без да стъпва по пода. Движеше се така, сякаш училището му принадлежи. Очите му се стрелкаха във всички посоки — винаги нащрек, винаги хищник.
„Бас държа, че него никога не са го карали да се променя.“
Когато ме забеляза, по устните му заигра усмивка. Посрещнах предизвикателния му поглед, без да помръдвам, а Брин застана още по-близо до мен, така че усещах дъха й върху рамото си.
Всички в коридора замръзнаха по местата си и зашушукаха, вперили погледи в нас.
Движение вдясно от мен привлече вниманието ми. Мейсън, Ансел и Фей се отделиха от тълпата ученици и застанаха до Брин. Почувствах се малко по-сигурна.
„Вече не си единственият алфа, а?“
Очите на Рен се присвиха при вида на вълците на Найтшейд зад гърба ми и той се изсмя рязко.
— Няма ли да отпратиш войниците си, Лили?
Аз хвърлих поглед към неговите придружители, застанали край своя водач като стражи.
— Кой го казва!
Ниският му смях прозвуча почти като ръмжене.
— Махайте се — обърна се той към Сабин. — Искам да поговоря с Кала. Насаме.
Чернокосото момиче вдясно от него настръхна, ала въпреки това се отдалечи. Останалите трима вълци я последваха, макар че Дакс хвърли бърз поглед към своя водач, преди да потъне в тълпата.
Рен повдигна вежди и аз кимнах.
— Брин, ще се видим в час.
Чух шумоленето на къдриците й, когато кимна, и с крайчеца на окото си видях как Мейсън и Фей й шепнат нещо, докато се отдалечаваха. Аз зачаках, ала погледът на Рен си остана прикован някъде зад рамото ми. Обърнах се и видях, че Ансел още стои там.
— Ти също. Веднага.
Малкият ми брат кимна и изтича след останалите.
Рен се разсмя.
— Загрижени са, а?
— Няма значение — скръстих ръце пред гърдите си аз. — За какво е цялото това представление, Рен? Половината училище ни гледа.
Той сви рамене.
— Те винаги ни гледат. Страх ги е от нас. Както си му е редът.
Свих устни, но не казах нищо.