— Знам, Кала — той стисна ръката ми. — Ще се видим довечера.
Взирах се в него, неспособна да кажа каквото и да било.
Той се засмя и се отдалечи.
Мейсън паркира своя „Ленд Роувър“ на чакълената алея. Внушителната кола изглеждаше някак не на място сред моторите и класическите спортни автомобили на редовните посетители на бара.
Брин разкопча предпазния си колан.
— Не знам защо изобщо сме тук! Лично аз предпочитам „Едем“.
— Само че Нев не свири в „Едем“ — отговори Мейсън. — Освен това е хубаво да бъдем всестранно развити.
— Повярвай ми, „Бърнаут“ е къде-къде по-добър от „Едем“ — обадих се; повдигаше ми само при мисълта да се върна в клуба на Ефрон.
Двамата с Мейсън се спогледахме. Не го изрекохме на глас, но и двамата си го мислехме — Лоуган за нищо на света не би дошъл в „Бърнаут“.
Ансел обви ръце около кръста на Брин и я издърпа от колата.
— Ще си изкараме страхотно и ти го знаеш.
Тя се нацупи престорено, но грейна, когато той я целуна.
„Бърнаут“ беше построен върху останките от крайпътно кафене, което преди около десетилетие беше изгоряло почти до основи. Вместо да срутят останките, новите собственици бяха издигнали бара около и над старото заведение. Овъглени отломки стърчаха навсякъде из помещението като произведения на причудливо модернистично изкуство. Летвите на дървения под се бяха разместили и на места стърчаха така, че беше лесно да се спънеш, ако не внимаваш.
Единствената светлина идваше от многобройните неонови реклами на бира, които висяха по стените. Кълба пушек се стелеха във въздуха, изпълваха ноздрите ми и притъпяваха всяка друга миризма. Край бара, покачени върху най-различни столове, бяха насядали редовните посетители, докато на масите в тъмните ъгли се бяха разположили облечени в кожени дрехи мотористи. Ниска платформа, която изпълняваше ролята на сцена, се издигаше срещу бара.
Върху нея, положил небрежно китара на скута си, седеше Невил и поклащаше крака, а до него се бе облегнал Шей. Нев ни кимна и Ансел и Мейсън отидоха при него.
Брин преплете пръсти в моите.
— Нали ги знаеш какви са, като се заприказват за музика! Защо да не си потърсим място?
Проследих погледа й към другия край на помещението, където край една маса седяха Рен, Дакс, Фей, Сабин и Козет.
— Става.
Когато се приближихме до тях, Рен се изправи и протегна ръце към мен.
— Радвам се, че дойде.
Пулсът ми се ускори, ала отидох при него и му позволих да ме притисне до себе си и да ме отведе до масата.
— Благодаря — измърморих в гънките на коженото му яке, преди да седна на стола до него.
Брин се настани от другата ми страна.
— Здравейте! — усмихнах се аз на останалите вълци. — Радвам се да ви видя.
— Здрасти, Кала — отвърна Дакс.
Мимолетна усмивка пробяга по устните на Сабин, а Козет промърмори нещо толкова тихо, че не можах да я чуя от шума в бара.
— Фей — обърнах се аз към нея, докато сядах. — Мейсън каза, че Дакс те е докарал.
— Аха — тя приближи стола си до този на Дакс.
Отворих уста, ала размислих и не казах нищо.
„По-добре да изчакаме и да видим как ще се развият нещата.“
Рен хвърли поглед към сцената и Шей.
— Фен клубът ти пристигна рано-рано. Чакаше те.
Забих зъби във вътрешната страна на бузата си.
„Ще бъде цяло чудо, ако издържа тази нощ.“
— Ансел го покани.
— Ще трябва да му благодаря за това — усмивката му бе направо смразяваща.
— Според мен е постъпил добре — намеси се Брин, заемайки отбранителна позиция. — Лоуган искаше да се погрижим за него. Не виждам защо Кала трябва да върши всичката работа. Нарежданията се отнасяха за цялата глутница.
— Напълно си права — раздразнението бе изчезнало от гласа на Рен като по чудо. — Трябва да й помогнем да се погрижи за хлапето.
— Да видим как ще се справи извън училище — ухили се Дакс.
Фей прошепна нещо в ухото му и той избухна в смях.
— Искаш да ни кажеш нещо ли? — наведох се към нея и стиснах китката й в желязна хватка.
— Не — отвърна тя, мъчейки се да се отскубне.
Брин си пое дъх през стиснати зъби и Фей престана да се дърпа.
— Извинявай, Кал. Не исках да проявя неуважение. Беше само една наша шега, нищо повече.
— Разбирам — изгледах я сурово, но тя не отвърна очи.