Намръщих се.
— Това пък какво беше? — каза Ансел. Добре ли си?
— Добре съм — уверих го, мъчейки се да не обръщам внимание на раздразнението, обзело ме, когато Рен покани Козет.
„Така ли ще бъде след съюза? Така ли ще тръгва с всяко момиче, с което му скимне?“
— Не се притеснявай, Кала — обади се Мейсън. — Шей е като трън в лапата му и той се опитва да те убеди, че изобщо не му пука.
— Все ми е едно — махнах с ръка, засрамена от тяхната загриженост. — И без това не ми се танцува с него.
Мейсън потропваше по масата в ритъма на музиката.
— Но ти се танцува, нали? — той се изправи и ми подаде ръка.
— Чудесно, няма що! — каза Ансел, когато и аз станах. — Само аз нямам с кого да танцувам! Къде е Сабин, когато човек се нуждае от нея!
— Според мен, тя по-скоро би те ухапала, отколкото да танцува с теб — подхвърлих.
— Май си права — засмя се той. — Най-добре да изчакам, докато Брин си спомни, че ме харесва.
— Добър план — каза Мейсън и ние се отдалечихме от масата.
Едва бяхме стигнали дансинга, когато музиката забави темпо.
— Колко романтично — целуна ме Мейсън по бузата.
Разсмях се и го оставих да ме поведе в бавни кръгове по неравния под.
Изведнъж Мейсън ме пусна и някой друг положи ръце на бедрата ми.
— Аз ще поема оттук, Мейсън — чух Рен да казва току зад мен.
— Разбира се — отвърна Мейсън, наклонил глава на една страна.
Рен ме завъртя, така че да съм с лице към него.
— Това беше грубо — казах, подразнена не толкова от прекъсването, а задето ме бе изоставил по-рано. — Можеше да почакаш.
Той се усмихна.
— Не. Исках да танцувам с теб сега.
— Е, добре. Нали танцуваме. Доволен ли си?
— Почти — Рен допря устни до челото ми, а аз насочих цялото си внимание върху това да не се спъна в неравния под. — Не искаш ли да знаеш какво би ме направило напълно щастлив?
— Не съвсем — отвърнах нехайно, макар че от буреносния мрак на очите му цялата настръхвах.
— Нека те откарам до вкъщи тази вечер — той бръкна в джоба си. — Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
Пред очите ми проблесна нещо сребристо. Ключове.
— Нашата къща.
Изгледах първо него, а после ключовете в ръката му.
— Нашата къща?
— На новото място. Готова е. Попитах Лоуган мога ли да мина да я видя и той ми даде ключовете. Сигурен съм, че мога да уредя ключове и за теб, стига да поискаш.
— Нашата… нашата къща? — повторих със заекване.
— Да, Кала — ухили се той. — Мястото, където ще живеем след съюза. Когато станем алфа-двойката на новата глутница. Не може да си забравила.
— Искаш да отидем там тази вечер?
— Просто за да хвърлим едно око.
— И Лоуган е съгласен?
— Не е необходимо да знае, че съм те взел със себе си — той раздрънка ключовете пред лицето ми. — Не си ли любопитна?
— Мъничко — много повече исках да знам какво смята да прави Рен, когато отидем в къщата.
Той се усмихна и плъзна ръка около кръста ми.
— И ще ме върнеш право вкъщи, след като я видим? — присвих очи аз.
— Стига да искаш — тихо каза той и прокара пръст по бузата ми. — Но ми е интересно дали ще мога да те убедя да забравиш, че си дамата, която майка ти очаква да бъдеш.
— Значи си я чул — изстенах, изчервявайки се.
„Като че ли на мен ми се иска да бъда дама. Сякаш това означава нещо друго, освен непрекъснато да се преструвам, че единственото, което има значение, е чувството ми за дълг.“
— Не я обвинявам, че иска да опазиш целомъдрието си — ухили се той. — Много държа да не изгубя благоволението й, но пък не е нужно никой да узнава какво сме правили в новата си къща. Това ще бъде нашата тайна. Обещавам, че няма да се хваля наляво и надясно със завоеванието си.
Изритах го по кокалчето.
— Не вярвам на ушите си! Престани!
— А може би така ще ти разваля удоволствието от очакването — продължи Рен, а в очите му грееше безмилостен пламък. — Доста съм пъргав и се обзалагам, че мога да се покатеря на покрива и да се вмъкна през прозореца на стаята ти. Да те изненадам през някоя от близките нощи.
Вцепених се в ръцете му.
— Няма да го направиш!
— Права си — разсмя се той. — Няма. Освен ако ти не ме помолиш.
Ускореният ритъм на сърцето ми рязко се различаваше от бавната песен на Нев.