— Решила си да опиташ нещо ново, а? — рече той, докато погледът му се плъзгаше по тялото ми.
„Майната ти, Наоми!“
Кимнах неохотно и сведох очи, ала Рен ме улови за брадичката и повдигна лицето ми нагоре. Когато вдигнах поглед, видях, че се усмихва с най-съблазнителната си усмивка. Блъснах ръката му и усетих как в гърдите му се надига гърлено ръмжене.
— Полека, момиче!
— Дрехите ми нямат никакво значение — отдръпнах се аз, облягайки се на шкафчето. — Престани да си играеш с мен. Познаваш ме твърде добре.
— Така е — прошепна той. — И точно затова те харесвам.
Стиснах зъби, борейки се с парещото напрежение, с което ме изпълваше близостта му.
— Обаянието ти изобщо не ми действа — излъгах аз. — Стига си се превземал, Рен. Какво искаш?
Той се изсмя.
— Хайде де, Кал. Мислех, че сме приятели.
— Приятели сме — натъртих аз и нарочно не продължих веднага. — До трийсет и първи октомври. После всичко се променя. Такива са правилата, а ти се държиш като разгонен самец. Просто ми кажи какво си си наумил.
Затаих дъх, питайки се дали не бях прекалила. Гневен отговор обаче не последва, а за частица от секундата лицето му придоби нежно изражение.
— Пазителите здравата са ни стегнали — каза той. — Лично на мен ми омръзна да следят всяко мое движение. Чудех се дали не искаш да направим нещо по въпроса.
Очаквах някаква шега, ала такава не последва.
— К-к-какво по-точно? — успях да попитам най-сетне.
Той направи колеблива крачка към мен.
— Какъв им е проблемът, та са толкова строги? — прошепна и се приведе към мен.
Беше ми трудно да дишам.
„Всичко е под контрол. Всичко е под контрол.“
— Съюзът. Новата глутница — отговорих.
Вече беше толкова близо, че можех да видя сребърните пръски в тъмносивите му очи.
Той кимна и се ухили още по-широко.
— И от кого зависи дали съюзът ще успее или ще се провали?
Сърцето ми биеше все по-лудешки.
— От нас!
— Точно така! — Той се изправи и аз отново можех да дишам. — Мислех си, че можем да направим нещо по този въпрос.
— Като например?
Видях как вратът и раменете му се напрегнаха и ме полазиха тръпки.
„Разтревожен е. Какво е в състояние да разтревожи Рен?“
— Можем да прекарваме повече време заедно. Да привлечем предаността на глутницата на своя, а не на тяхна страна — каза той. — Да убедим приятелите си да престанат да се мразят. Това може да накара Пазителите да се успокоят и да поохлабят каишката.
Задъвках долната си устна, обмисляйки думите му.
— Искаш да започнем да се подготвяме за съюза още отсега?
Той кимна.
— Да го направим постепенно. Така ще имат време да се приспособят, вместо да им се стовари като изневиделица през октомври. Мислех си, че можем да излизаме заедно.
— Да излизаме? Заедно? — прехапах устни, за да не избухна в смях.
— Не може да ни навреди — отвърна той тихо.
Напиращият в гърдите ми смях замря, когато осъзнах, че говори напълно сериозно.
„Освен ако преди това не си разкъсат гърлата.“
— Рисковано е.
— Да не искаш да кажеш, че не можеш да контролираш вълците си?
— Разбира се, че не искам да кажа нищо такова! — озъбих се аз. — Ще направят каквото им кажа.
— Значи не би трябвало да е проблем. Или греша?
Въздъхнах.
— Пазителите и с теб ли се захванаха?
Рен откъсна поглед от очите ми.
— Ефрон изрази известно притеснение относно моите… навици. Безпокои се да нямаш опасения по отношение на верността ми.
Рен предъвка последната дума, сякаш беше особено жилаво месо, и аз се превих от смях. За миг лицето му придоби наранено изражение.
— Така ти се пада, Ромео! — при тези думи насочих пръсти към гърдите му, сякаш държах пистолет. — Ако не беше син на Емил, кожата ти отдавна да виси над камината на бащата на някое момиче, чието сърце си разбил.
По устните на Рен пробяга коварна усмивка.
— Не си далеч от истината — съгласи се той и сложи ръка върху шкафчето, точно над рамото ми. — През последния месец Ефрон ни посещава всяка седмица.
По устните му все още играеше усмивка, ала очите му бяха разтревожени.
Уплашена, аз го сграбчих за ризата и го придърпах по-близо до себе си:
— Всяка седмица?
Той кимна и прокара пръсти през косата си с цвят на кафе.