— Чудесно.
Тръгнах си, преди да успее да отговори, като изритах ядно един стол, изпречил се на пътя ми, и го направих на парчета. Започнах да се успокоявам едва когато почувствах ледените пръсти на нощния въздух по кожата си. Фей и Дакс все още бяха на паркинга и си говореха тихо, приближили глави.
Дакс изглеждаше изненадан и подразнен от появата ми.
— Рен ли те изпраща? — сопна се той и напрегна яките си мускули. — Да ни се караш?
— Нямам какво да ви кажа — срязах го и след като ги отминах, се затичах.
Приех вълчата си форма и потънах между дърветата, без да поглеждам назад.
22
Шей се бе облегнал на своя „Форд Рейнджър“. Махна в знак на поздрав, когато се приближих с широки скокове, след което извади два пикела от колата и ги завърза на гърба си.
Тъкмо променях формата си, когато видях, че се опитва да скрие усмивката си.
— Какво?
— Просто си спомних последния път, когато бях тук — отвърна той, докато пристягаше връзките на планинарските си обувки. — Свестих се в колата и реших, че съм заспал, преди да тръгна да се катеря, и че всичко е било само сън.
Протегнах се, за да раздвижа мускулите на гърба си.
— Точно това се надявах да си помислиш.
— Ти ме нокаутира и после ме завлече до колата ми. Нали?
— Не съм те влачила — уточних аз. — Донесох те дотук.
Той се разсмя, поклащайки глава.
— Е, благодаря ти. Готова ли си?
Шей се оказа наистина умел катерач; движеше се с лекота, докато аз тичах между дърветата, малко пред него. Спряхме само веднъж, за да прикрепи чифт котки към обувките си, преди да изкатерим един особено заледен склон, който аз взех с два скока, а пикелите така и не му потрябваха.
Когато достигнахме пещерата, изтичах пред него и закрачих напред-назад, привела глава към земята. От гърлото ми се откъсна жалостиво скимтене.
— Всичко ще е наред, Кала — приближи се Шей.
Продължих да газя неспокойно снега дори след като си възвърнах човешката форма, без да мога да откъсна поглед от входа на пещерата, който зееше срещу нас като зловеща, черна паст, готова да ни погълне.
— Не съм сигурна, че идеята е добра. Ами ако някой разбере, че сме били тук?
— И как точно ще стане това?
— Миризмата ми, Шей. Всеки Страж, който дойде тук, ще разбере, че съм влизала в нея.
— Но нали каза, че никой от вас не можел да влезе вътре? Мислех, че е забранено.
— Така е, но…
— Искаш ли да се върнем?
Погледнах първо него, а после входа на пещерата. Доколкото знаех, никой Страж не го бе престъпвал. Никога. Нима наистина очаквах това да се промени точно сега?
— Е, ще го направим или не? — попита Шей.
— Ще го направим — отвърнах, захвърляйки съмненията си.
Той свали раницата от гърба си и извади челник, на чийто мъждив светлик прекрачихме в мрака на пещерата. Озовахме се в тунел, който водеше право напред, а краят му не се виждаше.
Когато светлината от входа се превърна в едва доловим проблясък, аз се заковах на място. Блъсна ме непознат мирис. Приех вълчата си форма и отново подуших въздуха. Да, тук беше, ясно доловим и непознат — нещо средно между гниещо дърво и бензин. Сниших глава и запълзях напред. Шей ме последва предпазливо, осветявайки пода с фенера. Видяхме костите едновременно. Козината по гърба ми настръхна и аз се прилепих в земята.
Разпръснати безразборно, навсякъде се търкаляха побелелите останки на умрели животни, предимно елени. Вгледах се в тях по-отблизо и неволно потреперих. От един ъгъл насреща ми се хилеше зловещо огромен мечи череп.
— Кала — уплашеният шепот на Шей долетя до ушите ми в същия миг, в който долових звук от драскане.
Трескаво се огледах във всички посоки, ала не забелязах нищо да се движи в мрака. Стържещият шум ставаше по-силен и по-силен. Изскимтях и цялата настръхнах, погледът ми следваше светлината от лампата, която Шей движеше над пода.
Тъкмо бях направила крачка към него, когато ужасеният му вик отекна в тунела:
— Кала! Пази се! Над теб!
Хвърлих се напред и само след миг чух как нещо масивно се строполи точно там, където бях стояла допреди малко.
— О, Господи! — чух Шей да възкликва задавено и рязко се обърнах, оголила зъби.
Кафявият отшелник се взираше в мен с три чифта очи, които лъщяха като мъниста. Дългите му, тънки крака бяха покрити с косъмчета, които потрепваха леко. Отстъпих назад и изръмжах, опитвайки се да изглеждам заплашително, въпреки обзелия ме ужас. Паякът беше огромен почти колкото кон.