— За човек, който уж страда от арахнофобия, се справи забележително добре — отбелязах и хвърлих поглед към пикелите в ръцете му, от които се стичаше кръв. — Къде си се научил на това? Биеше се като истински воин.
Пребледнялото лице на Шей се оживи и той подхвърли двата пикела във въздуха, улавяйки ги с лекота за дръжките.
Внезапно пробождане спря дъха ми. Вдигнах ръка към раната си и с изненада установих, че все още кърви.
— Нека отгатна — казах, като се мъчех да не обръщам внимание на болката. — Минал си през период, когато си искал да бъдеш нинджа или нещо такова?
Той се изчерви и поклати глава.
— Индиана Джоунс. Харесваше ми как използва всичко, което му е подръка, за да се измъкне, когато изпадне в беда. Нали разбираш, изобретателен.
— Нима има комикс и за Индиана Джоунс? — повдигнах вежди.
— Аха — отвърна той и подритна трупа на паяка.
Усмихнах се лукаво.
— Значи те бива да въртиш и камшик?
Шей сви рамене неопределено, а аз погледнах към черния тунел, който се простираше пред нас.
— Е, предполагам, че е добре да го знам за в бъдеще.
Много предпазливо продължихме напред. Опитвах се да не гледам костите, които се търкаляха по пода. Леко разтърквах раната над кръста си; кръвта най-сетне беше спряла, ала болката ставаше все по-остра и като че ли започваше да се разпростира по цялото ми тяло. Спънах се в някакъв камък и Шей трябваше да ме улови, за да не падна.
— Добре ли си?
— Да. Нищо ми няма, просто не виждам добре.
Изпънах рамене и опитах да се съсредоточа. Въздухът в пещерата като че ли беше станал по-студен, по кожата ми пълзяха ледени пръсти. Беше ми трудно да виждам дори на светлината от челника, всичко около мен бързо се размазваше. Земята под краката ми сякаш се надигна и аз отново залитнах.
— Какво става, Кала? Обикновено не си толкова непохватна. Всъщност изобщо не си непохватна.
— Не съм сигурна.
Мракът се разлюля пред очите ми и аз се строполих на колене.
— Ранена ли си? — попита Шей.
Ръцете и краката ми трепереха, с всеки изминал момент ме сковаваше все по-силен студ.
— Да. Паякът ме ухапа, но не мислех, че е дълбоко.
— Къде те ухапа? — Шей приклекна до мен. — Покажи ми. Разтворих якето и посегнах към ризата си, ала изведнъж се поколебах, прехапала устни.
— Нямам никакви задни мисли — засмя се Шей. — Трябва да видим колко сериозна е раната ти.
Кимнах и вдигнах ризата. Ухапването беше от дясната ми страна, точно под ребрата. Изпънах врат, но ми беше трудно да видя през рамото си.
Шей ахна.
— Какво има? — попитах и още повече извих глава.
От онова, което видях, в гърлото ми се надигна горчива жлъчка.
— Как е възможно да направи подобно нещо? — с мъка успя да изрече Шей.
Аз тръснах глава.
— По дяволите! Точно така… бях забравила. — Треперенето на тялото ми отстъпи място на силни конвулсии. — Кафявият отшелник има некротизиращо ухапване.
— Некротизиращо? — повтори Шей. — Искаш да кажеш, че умъртвява плътта?
— Така изглежда. Спомням си, че четох нещо за бърз тъканен разпад.
Започна да ми се повдига и затворих очи.
— О, Господи, Кал! То се разпространява! — простена Шей. — Сякаш яде тялото ти пред очите ми!
Опитах да се усмихна, ала лицето ми се изкриви в болезнена гримаса.
— Благодаря за информацията. Сега се чувствам много по-добре.
— Защо не се оправяш? — в гласа му имаше паника. — Мислех, че кръвта на Стражите е с такива свойства.
— Кръвта ми наистина ме предпазва… но не от всичко — с мъка обясних аз. — Отровата по принцип е опасна, а пък отровата на омагьосан паяк е нещо, с което не съм се сблъсквала досега. Може и да не успея да се излекувам достатъчно бързо без чужда помощ.
— Кой може да ти помогне?
— Само друг Страж. Кръв от глутницата.
— Не може ли да повикаме Брин? Или Ансел?
— Колко бързо се разпространява гангрената?
Той не отговори.
— Значи нямаме време да ги повикаме — разбрах аз.
Повече не можех да се държа дори на четири крака и се свлякох на пода.
— Кала! — Шей ме взе в обятията си. — Все трябва да има нещо, което можем да направим.
— Няма — поклатих глава аз. — Най-добре си върви.
— Няма да те оставя да умреш в тази пещера! — отсече той.
— Нямаш избор. Нищо не можеш да направиш.