— Така мисля — отвърнах и повдигнах ризата си. — Защо не провериш?
— Да, определено е започнало да заздравява — кимна той и като преглътна мъчително, извърна очи. — Но все още не е особено приятна гледка.
Побързах да си оправя ризата.
— Щом раната е започнала да заздравява, значи всичко ще е наред.
— Чудесно.
— Ти добре ли си? — приближих се до него и го изгледах изпитателно.
— Аха — разкърши врата си. — Болеше. Ужасно. Но сега вече съм добре. — После се намръщи замислено и добави; — Чувствам се различно. Но ми харесва.
— Ти си различен. Вече си Страж.
Миг по-късно пред мен стоеше златистокафяв вълк със сиво-зеленикави очи и махаше с опашка.
— Е — усмихна се той, след като си възвърна човешкия облик. — Как изглеждам като вълк? Добродушен? Опасен? Колко съм силен сега?
— О, Господи! — сърцето ми прескочи един удар. — Това е истинска катастрофа!
Усмивката на Шей се стопи.
— Защо? Мислиш, че няма да се справя ли?
— Не е това, Шей. Просто не мога да повярвам, че го направих. Как можах!
— Ти умираше — отвърна Шей. — Нямахме друг избор.
— По-добре да бях умряла. Сега със сигурност си подписах смъртната присъда.
Не един, а двама вълци в Пещерата на Халдис. Аз и този непознат нов вълк.
— Не — отсече Шей. — Не е по-добре. Щеше да умреш, ако не ме беше превърнала в един от вас.
— Сега и твоята миризма ще остане в пещерата, Шей. Как ще я скрием? — взирах се безпомощно в него. — Това, което сторих, е забранено. Нямам право да съм тук, а да те превърна в Страж, е просто недопустимо.
Мисълта ми се насочи към трупа на паяка и към кръвта ми, оросила пода — нищо не можех да сторя, за да залича издайническите следи.
Шей се усмихна накриво.
— Добави го към нещата, които не би трябвало да правиш, но въпреки това си направила. Списъкът взе да става доста дълъг.
— Можеш ли да бъдеш сериозен поне за малко!
— Сериозен съм, Кала — твърдо отвърна той. — Ти ме превърна в Страж и аз се радвам, че го стори. Мислех, че съм те убедил, че няма кой да дойде в пещерата и да надуши вълчите ни престъпления. Колкото до училище, все ще измислим начин да го скрием. Някой ще може ли да забележи разликата?
Отворих уста, за да продължа да споря, но вместо това се замислих над въпроса му.
— Не, стига сам да не се издадеш. Трябва да си много внимателен.
— Какво би могло да ме издаде?
— Не бива да променяш формата си, когато някой може да те види.
— Това е лесно.
— Не толкова, колкото си мислиш — възразих аз. — Всеки път, когато се ядосаш или се почувстваш заплашен, хищническият инстинкт на вълка ще се опита да вземе надмощие. Не допускай зъбите ти да се заострят. Не ръмжи и за Бога, не си изпускай нервите!
— С една дума — да избягвам Рен на всяка цена?
Направих се, че не съм го чула.
— Сега сетивата ти са много по-изострени. Обонянието, слухът.
— Забелязах — засмя се той. — А си мислех, че паякът мирише лошо, още докато бях човек!
— Именно. Не бива да реагираш на неща, които един човек не би усетил.
— Ще се справя. Бива ме да се преструвам — протегна ръце пред себе си, сякаш проверяваше за следи от скритата си вълча природа. — Е, ще ме научиш ли как да бъда вълк?
Аз кимнах бавно.
— Страхотно! — възкликна той и няколко пъти смени формата си.
— Какво правиш? — изправих се, отърсвайки прахта от дънките си.
— Просто не мога да повярвам колко е лесно! Да си променям формата, имам предвид. Аз съм върколак… Това е върхът!
Не можах да се въздържа и се разсмях, докато коремът не започна да ме боли. Кой знае, може би наистина всичко щеше да е наред. Възторжеността на Шей ме караше да забравя страха. Знаех, че е опасна, ала освен това беше заразителна. Той се усмихна смутено.
— Никога не съм чувала някой Страж да казва нещо подобно — обясних, докато бършех сълзите, избили в очите ми от смях.
— Е, аз съм единствен и неповторим — ухили се той.
— Определено — поклатих глава, без да мога да сдържа усмивката си. — Е, хайде, неповторимият, да вървим да видим какво толкова пазеше чудовищният паяк.
Шей кимна и си нахлузи тениската. Раната от ухапването ми вече бе зараснала и ние продължихме да си проправяме път в мрака. Изведнъж се намръщих — може би очите ми бяха започнали да привикват с тъмнината, но като че ли бе станало по-светло. Шей угаси челника си, но пещерата продължи да грее с топло, червеникаво сияние. Той посочи напред, където тунелът правеше рязък десен завой. Източникът на светлината сякаш идваше иззад ъгъла.