Спогледахме се озадачено и продължихме още по-предпазливо. Алената омара ставаше все по-ярка, колкото повече се приближавахме до ъгъла. Въздухът стана по-топъл, почти горещ. Шей си свали якето, а аз разкопчах моето, после, след като се огледах неспокойно във всички посоки, пристъпих към завоя. Тъкмо се канех да прекрача в галерията, която започваше от другата страна, когато Шей ме улови за ръката. Обърнах се да го погледна и видях, че се усмихва.
— Да го направим заедно — дръпна ме по-близо до себе си и ние пристъпихме един до друг.
От другата страна на завоя тунелът рязко се разширяваше. По стените на пещерата се плискаха вълни от алена, златиста и оранжева светлина. Когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че са покрити с безброй кристали, които отразяваха неизброимите пурпурни оттенъци, които струяха от средата на помещението.
В центъра на кръглата галерия стоеше, или по-скоро се рееше над пода жена, обгърната от меко сияние. Цялото ми тяло се напрегна, когато погледът й ни откри, ала по устните й се разля усмивка. Очите й се спряха върху Шей и тя протегна ръце към него. Рязко си поех дъх и понечих да го уловя за рамото, ала той пусна ръката ми и тръгна към нея, преди да успея да го спра. Когато го видях да поема протегнатите й ръце в своите, отчаяно исках да изкрещя, ала установих, че не съм в състояние нито да помръдна, нито дори да отворя уста.
Светлината потрепна и лумна с такава сила, че трябваше да затворя очи. После изведнъж угасна, потапяйки всичко в непрогледен мрак. Шей включи челника си и аз неволно подскочих и се хвърлих към него, ужасена, че може да е пострадал.
— Какво стана? — попитах, докато се опитвах да открия дали е ранен. — Защо изтича при нея?
Той примига изненадано насреща ми.
— Не я ли чу?
— Какво да чуя? — не разбрах аз; все още не бях убедена, че странната жена не му е направила нещо.
Замечтано изражение пробяга по лицето му.
— Беше толкова прекрасно. Тя пееше и мелодията беше като песен, която винаги съм знаел, ала не съм чувал от години.
— Какво ти каза?
— Нека Потомъкът понесе кръста — прошепна той. — Кръстът е котвата на живота. Тук почива Халдис.
— Тук почива Халдис? — повторих недоумяващо. В думите му нямаше никакъв смисъл.
Шей сведе очи към ръцете си и аз проследих погледа му. Светлината от челника падна върху шепите му и там видях дълъг, тесен цилиндър с извити краища. На светлината от лампата той хвърляше яркочервени отблясъци, същите, които допреди малко се отразяваха в безбройните кристали по стените.
— Какво е това? — намръщих се аз.
— Халдис — отвърна Шей с хипнотизиращ глас.
— Сигурно — сопнах се. — Но какво представлява?
— Не знам. Не тежи и излъчва топлина. Сякаш е пълен с енергия.
— Така ли?
Посегнах към цилиндъра, но едва го бях докоснала с върха на пръста си, когато изругах и дръпнах ръката си.
— Кала? — гласът на Шей беше пропит с тревога.
— Заболя ме — обясних, като се взирах в цилиндъра, а пръстите ми още пулсираха от болката. — Много. Сякаш нещо ме ухапа. Предполагам, че само ти можеш да го докосваш.
— Само аз? — той сключи пръсти около Халдис и го завъртя в ръката си, като го оглеждаше от всички страни. — Интересно.
— Е, какво представлява? — надзърнах през рамото му.
— Има отвор в единия край. Малък процеп.
Завъртя цилиндъра, така че да го виждам по-добре.
— Има ли нещо вътре? — попитах, мъчейки се да надникна през тесния процеп.
Шей го разтърси леко и го поднесе към ухото си.
— Няма. Но и не е напълно кух. Не знам какво представлява.
— Е, ще трябва да го отложим за по-късно. Време е да изчезваме от планината, преди да е застъпил следващият патрул.
С тези думи го хванах за ръка и го поведох обратно.
— Ще ни проследят ли? — попита той.
— Надали. Сега, когато си Страж, няма да разпознаят миризмата ти. Ще решат, че някой обикновен вълк е навлязъл в територията им.
— Страхотно.
Когато се върнахме до входа на пещерата, приех вълчата си форма. Шей последва примера ми и като тръсна глава, ме погледна въпросително. Гризнах го закачливо по рамото.
— Хайде, време е да се махаме.
Той излая и отскочи, свил уши назад, после изскимтя и зари с лапа в снега.