Отне ми само миг, докато разбера какво става.
— Ако искаш да ми кажеш нещо, трябва да се съсредоточиш и да насочиш мисълта си към мен.
Само след секунда несигурният му отговор проникна в съзнанието ми:
— Добре.
Провесих език във вълча усмивка и се втурнах към прикритието на дърветата. Само веднъж хвърлих поглед назад, за да се уверя, че Шей ме следва, и го видях току зад себе си. Потънахме в гората, проправяйки си път през пресния сняг. Понесохме се надолу по склона, сякаш имахме крила, а снегът хвърчеше зад нас. Слизането от планината бе като пътуване през времето — от зима назад към есен.
— Чувствам се, сякаш мога да тичам вечно — изпълненият с благоговение глас на Шей отекна в съзнанието ми.
Аз изджавках и полетях още по-бързо, наслаждавайки се на собствената си сила.
Нощ обгръщаше подножието на планината, когато най-сетне стигнахме до джипа на Шей. Тънки сребристи облаци едва-едва забулваха луната, чиито лъчи хвърляха призрачни сенки между високите борове.
Шей си възвърна човешката форма и се насочи към колата. Бръкна в джоба на якето си и когато се обърна към мен, ключовете издрънчаха в ръката му. Аз също приех човешкия си облик и се приближих до него.
— Да те откарам ли у вас? — попита той.
Вдигнах поглед към луната и потиснах едва въздишка, спомнила си поканата на Рен да ловуваме заедно.
— Предпочитам да потичам. Покрай цялото това висене в библиотеката, напоследък прекарвам твърде много време на закрито.
Той се усмихна.
— Да. Беше невероятно. Сигурно през цялото време ти се иска да си навън.
— Радвам се, че ти хареса.
Приближих се до него. Въпреки промяната, миризмата му си бе същата — уханието на покарали листа, така различна от опияняващия дъх на есенната вечер.
— Още не съм ти благодарила, задето ми спаси живота.
— Е, ти спаси моя на два пъти, така че все още изоставам — засмя се той. — Обаче изобщо не държа да изравня резултата. Предпочитам никога вече да не изпадаш в смъртна опасност, ако можеш да го избегнеш.
— Аз също.
Когато вдигнах очи към него, видях, че ме наблюдава, а сиво-зеленикавите му очи се къпеха в лунните лъчи. Той се пресегна и докосна бузата ми.
— Държиш ли да се прибереш веднага? — попитах и опрях лице в ръката му, тръпнейки от вълнение, че имах цял един нов свят, който да споделя с него. — Уморен ли си?
— Не особено. Още съм прекалено възбуден от всичко, което се случи.
Широка усмивка изви устните ми.
— А гладен ли си?
23
— Стига си хленчил. Вече си на осемнайсет, а се държиш като малко кутре!
Въпреки че забележката ми целеше да го подразни, раздразнението зад нея беше истинско. Ловът изискваше пълно съсредоточаване и опъваше нервите ми.
— Вината не е у мен — долетя жаловитият му отговор. — Никога досега не съм имал опашка. Още не мога да проумея точно каква е функцията й. Отвлича ми вниманието.
Поспрях на върха на хребета и огледах поляната, ширнала се в краката ни. Малкото стадо елени, което бях надушила, пасеше на около километър под нас. Вятърът беше насрещен, така че те дори не подозираха за нашето присъствие и пасяха спокойно на лунната светлина, която посребряваше кафявата им козина.
— Ще ти се наложи да го проумееш, ако искаш да направим онова, което сме намислили — все така рязко отвърнах аз.
С няколко скока той се озова до мен и приседна на задните си лапи, провесил език в усмивка.
— Ще се справя.
— Ще видим — вдигнах муцуна и подуших въздуха. — Помниш ли какво ти обясних? Елените не са като зайците. Ще трябва да съгласуваме нападението си много добре, ако искаме да успеем.
Кафявият вълк, в чиято гъста козина проблясваха златисти нишки, зари с лапа в снега, очевидно подразнен от наставническия ми тон.
— Да, помня. Аз ще прехапя крака му, а ти ще му прегризеш гърлото.
— Точно така — погледът ми обходи малкото стадо. — Едногодишният елен в десния край. Ще го отделим от останалите и ще го убием.
Шей пристъпи напред и го огледа изпитателно.
— Не е ли малко мършав?
— Само двама сме. Не ни трябва напълно пораснал елен. Освен това току-що изядохме цял заек. Толкова ли си гладен?