— Защо ти е да разчиташ изражението ми? — попитах и понечих да пристъпя към него, но спрях, когато го видях да се отдръпва.
— Защото планът ми няма да ти хареса и искам да знам, ако се каниш да се нахвърлиш отгоре ми. Така че да мога да отскоча навреме.
Разсмях се, ала той остана сериозен.
— Мислиш, че ще те нападна? — изгледах го любопитно.
Шей бавно си пое дъх.
— Трябва ни повече информация, нали така?
Понамръщих се, но кимнах.
— Само че градската библиотека не ни върши работа; училищната също не става…
— Аха — любопитството ми нарасна, когато по лицето му се изписа пресметливо изражение.
Шей отстъпи още повече; ако се беше отдалечил още малко, щеше да му се наложи да вика, за да го чуя.
— Даже не искам да си представям какво си намислил! — промърморих аз.
— Обещай ми, че няма да избухваш, преди да си ме изслушала докрай — погледът му се стрелна към пътеката, отвеждаща до паркинга, сякаш се опитваше да прецени колко време ще му трябва, за да стигне до колата си.
Опасна усмивка изви ъгълчетата на устата ми.
— Обещавам.
— Чудесно — Шей изобщо не звучеше убеден. — Какво ще кажеш, ако почерпим информация направо от извора?
— Извора?
— Книгите им.
— Не те разбирам — намръщих се и той изпъна рамене.
— Ще използваме библиотеката в имението „Роуан“.
Ледена тръпка пробяга по тялото ми, но тя нямаше нищо общо със студения вятър.
— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
— Знаеш, че говоря сериозно.
— Нямам намерение да влизам в имението „Роуан“.
— Защо не?
— Не мога да повярвам, че изобщо ми го предлагаш!
Шей направи крачка към мен.
— Слушай, Кала. Вуйчо ми непрекъснато пътува. Няма кой да ни хване, а информацията в библиотеката ни трябва. Не смятам, че „Войната на всички против всички“ е единствената книга, която вуйчо ми не иска да виждам.
— И именно поради тази причина е прекалено опасно да тършуваме там — възразих аз.
— Боск дори не предполага, че мога да отключа вратата на библиотеката, когато си поискам. През цялото време съм сам. Идват да почистват къщата единствено във вторник и неделя. Няма да го направим във вторник, а пък в неделя ти така или иначе патрулираш. Никой няма да разбере, ако потърсим информацията, която ни трябва, в някой от останалите дни.
— Не съм сигурна…
— Нали Лоуган ти е казал, че трябва да прекарваме време заедно?
— Да, но…
— Не смяташ ли, че би изглеждало подозрително, ако никога не те поканя у дома си?
— Може би — намръщих се аз.
— Със сигурност — ухили се той.
— Нямаш намерение да се откажеш, нали?
— Определено не!
Въздъхнах дълбоко.
— Е, какво решаваш? — попита той.
— Май ще се наложи да извадя списъка. По всичко личи, че ще трябва да добавя още едно нарушено правило.
— Така те искам, момичето ми!
— Не момиче. Алфа.
— Все тая.
24
Първият учебен ден след превръщането на Шей в Страж мина без неприятности. Най-голямата опасност дойде в часа по философия. С влизането на Рен в стаята, Шей настръхна и сянката на вълчата му форма надвисна над него, ала аз очаквах подобна реакция и го изгледах заплашително, докато той не се овладя. До края на часовете почти бях започнала да споделям увереността му, че експедицията ни до Халдис ще си остане в тайна. Оптимизмът ми обаче не трая дълго.
Разбрах, че нещо не е наред, в мига, в който прекрачих входната врата. Отвратителната воня на призраците ме блъсна още с влизането и аз се закашлях. Поколебах се дали да не изляза и да се върна през задната врата, за да не ми се налага да минавам през кухнята, ала вече беше късно.
— Това трябва да е тя.
„О, Господи! Те знаят. Това е краят.“
Сърцето ми прескочи няколко удара. Никога досега този глас не бе звучал у дома. Когато пристъпих в гостната, Ефрон Бейн седеше в кожения стол на баща ми и ми се усмихваше широко.
— Чакахме те, Кала — каза той. — Сигурно си доста заета, щом се прибираш чак сега. И то когато утре си на училище. Надявам се, че не си се забъркала в някакви неприятности.
Ефрон не беше сам. Освен призраците, които витаеха около раменете му, на дивана се бяха разположили Лоуган и Лумин.
„Какво търсят тук?“
Опитах се да престана да мисля за превръщането на Шей в Страж, защото не исках да усетят страха ми.