— Каза, че това било шега и целта била просто да се позабавляваме. Не трябвало да го вземам насериозно.
Каня се да продължа тирадата си, защото изобщо не съм приключила, но той ме прекъсва:
— Евър, ако има едно нещо, което със сигурност съм научил за всичките шестстотин години, това е, че хората мразят промените почти толкова, колкото и да застрашаваш вярванията им. Само помисли какво се случи с моя беден приятел Галилео. Заклеймиха го за това, че имаше дързостта да подкрепи теорията на Коперник — че Земята не е център на Вселената! Заподозряха го в ерес, преследваха го, съдиха го, принудиха го да се откаже от идеите си. Прекара остатъка от живота си под домашен арест, а в крайна сметка, както всички днес знаем, беше напълно прав! В сравнение с него ти се отърва доста леко.
Засмива се, а погледът му направо ме моли да погледна по-ведро на нещата и също да се засмея. Аз обаче още не съм готова за това. Някой ден може и да ми изглежда смешно, но засега това е част от едно твърде далечно бъдеще.
— Повярвай ми, тя опита тактиката на домашния арест, само че аз няма да се примиря с подобно нещо — заявявам и поставям длан върху неговата, при което ясно усещам енергийното поле, трептящо помежду ни. — Толкова е несправедливо аз да приемам нея и черно-белия свят, в който живее, а тя дори не ми дава възможност да й обясня. Не желае да се опита да види нещата от моя гледна точка. Направо ме обявява за прекалено емоционална, нещастна и откачена тийнейджърка само защото притежавам дарба, която не се вписват в тесногръдите й представи! Всъщност понякога така ме влудява, че…
Млъквам и стисвам устни, защото не съм сигурна, че мога да го изрека на глас.
Деймън ме поглежда и търпеливо чака.
— Понякога ми се иска тази година да свърши, да завършим училище, да се махнем оттук и да забравим за всичко това! — изричам на един дъх, така че думите ми едва се разбират. — Не ми е приятно да го кажа предвид всичко, което Сабина направи за мен, но тя си няма представа и за половината неща, които умея да върша! Знае единствено за ясновидските ми способности. Нищо друго! Представяш ли си как ще реагира, ако научи цялата истина? Че всъщност съм безсмъртна и притежавам физически и психически сили, неразбираеми за нея, че мога да материализирам неща… А, да, и това, че наскоро успях да се пренеса във времето и за кратко живях в миналото си… да не споменаваме онова алтернативно измерение Съмърленд, където аз и безсмъртният ми приятел преживяваме отново сцени от миналите си животи. Представяш ли си как би приела нещо подобно?!
Деймън ме поглежда с усмивка и по тялото ми мигновено плъзват горещи тръпки.
— Хайде да не я изпитваме, а?
Спира на светофара и ме придърпва към себе си. Устните му докосват челото ми, после бузата ми, спускат се по врата и брадичката и едва накрая, когато вече не издържам, се сливат с моите. Отдръпва се само секунда преди да светне зелената светлина, поглежда ме и пита:
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
Задържа дълбоките си тъмни очи малко по-дълго от необходимото. Имам достатъчно време да отвърна „не“, да кажа, че изобщо не съм готова. В такъв случай той ще обърне колата и ще ме откара някъде другаде. На някое място, където ще се чувствам по-добре, спокойна и щастлива — например на плажа или в Съмърленд. Част от него се надява да се задоволя с това.
Той самият отдавна е приключил с училището, още преди стотици години. Тук е единствено заради мен. Едничката му цел е да бъдем заедно. А сега, когато най-сетне успяхме да се съберем след векове непрекъснати болезнени раздели, не вижда смисъла. Всичко му се струва като някаква безполезна игра.
Не мога да отрека, че аз самата често се чудя защо го правя. Достатъчно е да прочета мислите на учителите си или да допра длан до някоя книга и вече знам всички отговори. Не научавам нищо от стоенето в часовете. Въпреки това, по неизвестни и за мен причини, искам да завърша гимназия.
Всъщност имам някои предположения за причината. Училището е може би единствената част от моя объркан и странен живот, която все още е горе-долу нормална. И независимо колко се отегчава Деймън и колко пъти ме моли просто да зарежем всичко и да започнем да живеем, няма да го направя. Не мога. Наистина искам да завърша гимназия тук. Заедно с него. Искам да взема дипломата си в ръце и да хвърля шапката си във въздуха. А днес е денят, в който правим първата си крачка към това.
Кимвам и с усмивка го подканям да продължи. За миг на лицето му се изписва притеснение, но аз отвръщам на погледа му с новооткрита увереност и сила. Изправям рамене и събирам косата си на опашка, приглаждам гънките на роклята си и се подготвям психически за битката, която предстои.