Не съм сигурна какво точно ме очаква, няма как да го предвидя. Не съм в състояние да надникна в собственото си бъдеще така лесно, както в чуждото. Убедена съм обаче в едно — Хевън все още ме държи отговорна за смъртта на Роман. Както и за всичко в живота си, което не върви. Не се е отказала от намерението си да ме съсипе.
— Повярвай ми, готова съм!
След тези думи извръщам глава и поглеждам през прозореца, търсейки в тълпата бившата си най-добра приятелка. Убедена съм, че съвсем скоро тя ще направи първата крачка, и се надявам, че ще имам възможност да я спра, преди и двете да сме сторили нещо, за което после със сигурност ще съжаляваме.
Четвърта глава
Съзирам я едва когато идва време за обяд. Всъщност всички я виждат.
Невъзможно е да не я забележиш. Прилича на мразовит вихър от синя мъгла, на рязко изсечена бляскава ледена висулка. Тя подмамва всички погледи с екзотичната си красота, стряскаща като зимен вятър посред горещ летен ден.
Заобикаля я голяма група шумни ученици — същите, които преди я подминаваха. Сега обаче не могат да устоят на неземната й красота, на непреодолимата съблазън, която излъчва.
Това не е предишната Хевън. Сега е съвсем различна. Преобразена.
Преди бледнееше и се сливаше с пейзажа; сега блести като диамант.
Преди отблъскваше хората; сега ги привлича като магнит.
Вече не е онази почитателка на хардрока с черната кожа и дантелите. Сега изглежда някак упойваща, хипнотизираща, макар блясъкът й да е леко мъртвешки. Прилича на някоя арктическа скърбяща невеста — носи дълга, прилепнала по тялото синя копринена рокля с дълбоко остро деколте, свободни дълги ръкави и влачещи се по земята дипли. Вратът й буквално се огъва от тежестта на бижутата, с които го е окичила — блестящи таитянски перли, оформени като сълзи сапфири, нешлифован тюркоаз, гроздове гладко полирани аквамарини. Дългата й гарвановочерна коса се спуска като лъскав водопад чак до кръста. Русият кичур сега е боядисан в кобалтовосиньо, какъвто е цветът и на ноктите й, на грима й и на бижуто, което проблясва между фините й вежди.
Някогашната Хевън не можеше да си позволи такъв външен вид — щяха да я скъсат от подигравки и да я накарат да побегне. Сега обаче нещата стоят иначе.
Измърморвам тихо проклятие под носа си, а Деймън стисва ръката ми, за да ме успокои. Въпреки това и двамата сме запленени, омагьосани от видението пред себе си, както и всички останали. Не можем да откъснем очи от нежната й, неестествено бледа кожа, която блести като перла на фона на синьо-черното море.
Цялостният ефект е особен… странна, неземна крехкост. Злокобна като скорошна синина. Нищо не издава решителността, която се крие под външността й.
— Амулетът — прошепва Деймън и ме стрелва с поглед, после отново насочва вниманието си към нея. — Не го носи…
Веднага приковавам очи във врата й, търся амулета сред купчината блестящи бижута, но не го откривам. Деймън е прав. Талисманът, който й дадох — онзи, който би трябвало да я пази от всяко зло, включително от мен самата — е изчезнал.
Знам, че това не е случайно. Тя ми изпраща послание.
Не се нуждая повече от теб. Надраснах способностите ти. Превъзхождам те!
Сама бе изградила мощта си и вече не се бои от мен.
Макар да не виждам аурата й от мига, в който я накарах да изпие еликсира и я направих безсмъртна, пак мога да разбера какво мисли, какво чувства. Скръб по Роман и гняв към мен. Сега това, което я води, е всеобхватно чувство на ярост и тя иска да си отмъсти на всеки, който някога й е сторил зло.
А аз съм първа в списъка.
Деймън спира и ме придърпва към себе си. Дава ми последна възможност да се оттегля, но аз няма да го направя. Просто не мога. Ще я оставя да действа първа, но в мига, в който го стори, ще й припомня кой командва тук, без окото да ми мигне. Нали именно затова се подготвях толкова старателно? В момента може и да се чувства уверена и могъща, но аз знам нещо, което тя не знае. Способностите й въобще не могат да се мерят с моите.
Деймън ме стрелва с поглед, разтревожен от начина, по който ме гледа. Очите й ме пронизват като отровни стрели, но аз само свивам рамене и го повеждам към обичайната ни маса. Тя обаче смята, че е под достойнството й да седне там. Наясно съм, че изпълнените с омраза погледи, който ми хвърля, са само началото. Най-добре ще е да свикнем с тях, ако искаме да преживеем учебната година.