— Добре ли си? — навежда се той към мен и поставя ръка на коляното ми.
Кимам, без да свалям очи от нейните. Сигурна съм, че ако прилича дори малко на Роман, ще направи така, че играта да продължи възможно най-дълго. Като котка, която си играе с мишката, преди да я убие.
— Искам да знаеш, че съм до теб. И винаги ще бъда. Дори и да нямаме часове заедно — вината, за което е изцяло твоя впрочем — пак ще съм до теб. Няма да се скатавам, измъквам, да бягам от часове или нещо подобно. Ще присъствам на всеки ужасяващо скучен час от безумната си програма. Така че, ако имаш нужда от нещо, само ме повикай и веднага…
— … ще дойдеш.
Срещам погледа му, макар и само за миг, после отново насочвам вниманието си към нея. Наблюдавам я как се опива като кралица, седяща начело на масата на елита, покрай която допреди няколко месеца дори не можеше да мине, да не говорим да седи там. Предполагам, че Стейша и Онър са се възползвали от привилегията на ученички в последния курс да обядват навън. Ако бяха тук, едва ли щяха да позволят подобно нещо. Зачудих се как ли ще реагират, като се върнат и разберат, че Хевън е заела мястото им.
— Слушай — казвам и отвъртам капачката на бутилката с еликсир, — вече го обсъждахме, при това неведнъж. Всичко е наред, мога да се справя с нея. Наистина.
Отпивам една глътка и се обръщам към него, за да го уверя, че говоря сериозно.
— Разполагаме с цялата вечност, за да бъдем заедно, ти и аз. — Усмихвам се широко. — Не е нужно да седим един до друг и в часа по физика. Не си ли съгласен?
Сърцето ми подскача при вида на усмивката, която плъзва по устните му. Лицето му се прояснява и в очите му се връща познатият блясък. Успокоена, продължавам по-уверено:
— Няма нужда да се притесняваш за мен. След всички упражнения по медитация с Ава и тренировките с теб сега виждаш нова, подобрена версия на Евър! Мога да се справя с Хевън, въобще не се съмнявам в това.
Той поглежда нея, поглежда и мен. На лицето му е изписана тревога, явно се разкъсва между съмнението и желанието да ми вярва. Притеснява се за безопасността ми, смята, че той е отговорен за това положение, защото ме превърна в безсмъртна.
— Добре. Искам да ти кажа само едно… — Хваща брадичката ми и накланя главата ми леко назад, за да ме погледне право в очите. — Не забравяй, че тя е ужасно гневна, много силна и абсолютно безразсъдна — най-опасната комбинация, която мога да си представя.
Кимам в знак на съгласие и отговарям:
— Дори да е така, не бива да забравяш, че аз съм концентрирана и по-силна и се контролирам много по-добре от нея. Тя не може да ме нарани, колкото и да опитва. Няма да спечели тази битка. Да не говорим, че аз имам нещо, което тя няма…
Той ме поглежда. Явно не е очаквал тази промяна в сценария; не сме я обсъждали предварително, макар да репетирахме много пъти. Не разбира какво искам да кажа.
— Имам теб. Ти си мой — сега и завинаги, нали? Или поне така каза снощи, докато се опитваше да ме омаеш в английската провинция…
— Аха, значи аз съм се опитвал да омая теб? Сигурна ли си, че беше така? — Той се разсмива и със затворени очи притиска устни към моите. В началото милувката е нежна, внимателна; после започва да ме целува така, че цялото ми тяло пламва. По него плъзва онзи изгарящ трепет, който само Деймън предизвиква у мен. Почти веднага обаче се отдръпваме един от друг. Не можем да губим контрол точно сега, не можем да си позволим разсейване.
Това може да почака, а Хевън — не.
Едва успявам да се успокоя и виждам Майлс, който се промъква между тълпата и се насочва към нас. Спира на няколко крачки разстояние и се завърта на триста й шейсет градуса. После се заковава на място и заема поза на фотомодел — леко изнесен встрани крак, ръце на кръста — допълнена от остър, твърд като стомана поглед и нацупени устни.
— Да забелязвате нещо различно? — Очите му палаво прескачат от мен на Деймън. — Хевън далеч не е единствената, която се е преобразила по време на лятната ваканция.
Зарязва позирането и пристъпва по-близо.
— В случай, че не сте ме чули, ще повторя: да забелязвате… нещо… различно?
Произнася думите бавно, като натъртва на всяка сричка.
Двамата с Деймън се вглеждаме в него и светът край нас сякаш застива. Известно време седим така, зяпнали и почти бездиханни. Двама вкаменени безсмъртни, които се чудят дали пред тях не е застанал трети.