Мисля, че това е идеалният начин да не привличаш вниманието. — В този момент се засмивам на глас, без да си давам сметка. Разбирам го едва когато Стейша се вторачва в мен, повдига вежди и пропява:
— За-а-агубеня-я-я-чка!
Моментално изключвам телепатичната връзка. Намръщеното лице на господин Бордън ясно ми казва, че след това изпълнение съм в списъка на заподозрените. Това е първият му час, от който не са изминали дори пет минути, и той вече ме е набелязал като един от проблемните ученици.
— Нещо смешно ли има, госпожице… — свежда поглед към схемата на местата, която прави в момента — … Блум? Може би ще пожелаете да го споделите и с останалата част от класа?
Бързо си поемам въздух и поклащам отрицателно глава. Пренебрегвам унищожителния поглед на Стейша и начина, по който Онър развеселено е повдигнала вежди, както и отегчените въздишки на съучениците си, отдавна свикнали с неловките ситуации, в които вечно попадам. Отварям новия си учебник и бръквам в чантата си за тетрадка и химикалка. Вместо тях намирам купчина лалета.
Все едно съм получила любовно писмо от Деймън. Плътните им, лъскави червени венчелистчета са напомняне да не се предавам и обещание, че каквото и да се случи, неумиращата ни любов е истинска. Че това е единственото нещо, което има значение.
Плъзгам пръст по едно от дългите зелени стъбла и мислено изпращам благодарности на Деймън. После материализирам нещата, които ми трябват, и затварям чантата си. Убедена съм, че никой не ме е видял, докато не срещам погледа на Онър. Тя ме наблюдава внимателно и напрегнато, както в онзи ден на плажа. Проницателен, разбиращ поглед, който ме кара да се чудя какво и колко знае за мен. Тъкмо се каня да надникна в ума й, когато господин Бордън произнася името ми. Иска да започна да чета урока, затова изоставям идеята и се превръщам в амбициозна ученичка.
— Ей, Евър! Почакай!
Аз продължавам по пътя си, следвам интуицията си, която ми подсказва да я игнорирам. Тя обаче не се отказва и когато ме извиква повторно, спирам и се обръщам.
Изобщо не се изненадвам да видя Онър, която подтичва зад мен, макар че ми е странно да я виждам без Стейша. Все едно е загубила една от ръцете си или друга важна част от себе си.
— Тя отиде до тоалетната — отвръща на неизречения въпрос в погледа ми. — Вероятно си оправя грима или пък изкарва плодовия шейк, който изсърба на обяд. А може би обмисля нови начини за изнудване на останалите мажоретки. Или и трите едновременно!
Свива рамене. С едната си ръка е обгърнала купа учебници. Кафявите й очи ме оглеждат от главата до петите: от русата ми коса до лакираните ми в розово нокти на краката.
— Тогава защо ти е на теб да се държиш така? — питам аз и на свой ред я оглеждам от тъмната коса със скорошни червени кичури, през полупрозрачната плетена жилетка върху светъл потник, черния клин до високите до коленете черни ботуши с равна подметка. — Защо се занимаваш с цялото това планиране, щом я мразиш толкова? Защо не оставиш нещата така и не продължиш да си живееш живота?
— Значи наистина можеш да ми четеш мислите — заявява тя, без да повишава глас, сякаш говори на себе си. — Може би някой ден ще ме научиш как.
— Едва ли — отсичам аз и въздъхвам.
Почти съм готова да надникна в ума й, за да разбера какво мисли в действителност, но се въздържам. Напомням си, че това не е хубаво и че трябва да проявя търпение и да оставя нещата да следват естествения си ход.
— В такъв случай може би Джуд ще ме научи. — Тя повдига вежда и се втренчва в мен — все едно ме изпитва или заплашва.
Аз обаче само стисвам устни и хвърлям поглед към шкафчето си. Нямам търпение да зарежа в него всички учебници, които „прочетох“ в мига, в който ги докоснах. Поемам към колата на Деймън, където той ме чака.
— Не разчитай на това — заявявам.
Всъщност предпочитам да не мисля за Джуд по никакъв начин, под никаква форма. Писах му няколко пъти да се уверя, че е жив и здрав и Хевън не е успяла да се добере до него, но не сме разговаряли от нощта, в която уби Роман. Нощта, в която ми се наложи да защитавам точно човека, на когото съм толкова бясна, че ми иде да го убия.
— Доколкото си спомням, той няма подобна дарба — продължавам аз и премествам чантата си на другото рамо.
После я стрелвам с поглед, който казва: „Нямам представа какво целиш, но ако наистина искаш да ми кажеш нещо, минавай направо на въпроса!“
Тя свива рамене и се оглежда наоколо, без да спира очи на нещо конкретно.