— Нима не искаш тя да си плати за всички гадости, които ти стори? — Обръща се и внимателно ме поглежда. — За училищното наказание, видеоклипа в Ю Туб, Деймън…
Прави драматична пауза, докато чака аз да кажа нещо. Да си чака колкото ще, няма да й се връзвам.
— Както и да е — продължава тя притеснено, защото усеща, че всеки момент ще се врътна и ще си тръгна, — просто съм учудена, че не бързаш да се присъединиш към мен. Смятах, че първа ще прегърнеш идеята — или може би втора. Веднага след мен.
Поемам си дълбоко въздух. В момента искам само едно: да се разкарам оттук възможно най-бързо и да премина към много по-хубавата част от деня. Въпреки това решавам да й отделя малко време и казвам:
— Е, Онър, ще ти споделя голямата новина. Ако наистина разсъждаваш по този начин, би трябвало да си наясно, че попадаш в същата категория като нея. Ти самата се държа гадно с мен.
Тя се размърдва, явно й е неудобно, което ме насърчава да продължа:
— Всъщност ти изигра огромна роля за това да ме накажат. И беше през цялото време с нея, когато ме засякохте във „Виктория Сикрет“ и тя засне клипа, който после качи в интернет и ме направи толкова популярна. Дори идеята да не е била твоя, крайният резултат е същият. Ти стоеше отстрани и гледаше, не предприе нищо, значи си не по-малко виновна от нея. Даже си й съучастник. Когато помагаш на някого, който тормози другите, ставаш част от този тормоз. Въпреки това аз не съм тръгнала да те тероризирам или да си отмъщавам по някакъв начин, нали? И знаеш ли защо?
Млъквам за миг, усетила, че интересът й е на път да угасне, но после продължавам с подновена решителност:
— Защото не си струва. Не си струва времето и усилията. За това ще се погрижи кармата, тя ще възстанови равновесието. Сериозно ти казвам, трябва да преосмислиш грандиозния си план. Цялата постановка е сбъркана и е тотална загуба на време, защото ти самата не си съвсем невинна. Тези неща обикновено му се връщат на човек, когато въобще не очаква.
— Карма ли? — пита тя през смях и прави презрителна физиономия. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Евър, но започваш да звучиш като Джуд, с неговите приказки за добър и лош късмет. Защо не се запиташ следното: Кога за последно кармата е обърнала внимание на Стейша? — Прави кратка пауза за по-голям ефект, след което добавя: — Защото, ако случайно не си забелязала, тя спокойно се носи напред в живота и прави каквото си поиска, с когото си поиска. На теб може да не ти пука или да ти харесва да се изживяваш като нейна жертва, но на мен ми дойде до гуша от игричките й! Знаеш ли, че тя се опита да свали Крейг просто за да ме нарани? Да ми покаже коя е кралицата и коя винаги ще играе поддържащата роля.
Коридорът около нас скоро се опразва — всички бързат да си тръгнат. Всички, освен нас двете. Онър обаче не обръща внимание на напредването на времето или на факта, че може би аз искам да си ходя. Тя продължава да говори с нисък, дълбок глас:
— За нейно съжаление замисълът й се провали. И все пак нима една истинска приятелка би постъпила така?
— Вие двамата затова ли скъсахте? — питам аз, макар че всъщност не ме интересува. Вече знам истината за Крейг и за предпочитанията му, просто не съм сигурна, че тя е наясно.
— Не. Разделихме се, защото той е гей — казва тя и свива рамене, — така че двамата нямаме бъдеще. Обаче не казвай на никого…
Тя ми хвърля нервен поглед, почти се е паникьосала да не би някой да научи тайната му. Аз обаче само махвам с ръка. Подобни клюки изобщо не ме интересуват.
— Както и да е. Мисълта ми беше, че искрено съжалявам за своето… съучастничество, или както там ти харесва да го наричаш. Това е вече е минало. Нямам намерение да ти преча, стига, разбира се, и ти да не ми пречиш.
Присвивам очи, опитвайки се да разбера дали ме заплашва. Тъкмо се каня да я осведомя, че имам много по-сериозна задача и много по-опасен враг, затова изобщо не ми е нито до нея, нито до Стейша или борбата им за титлата „мис Популярност“, когато съзирам Хевън.
Застанала е в другия край на коридора с поглед, впит в мен. Когато очите ни се срещат, всичко край мен се размива и замъглява. Остават само вледеняващата сила на енергията й, пронизващото острие на омразата й и сгънатият й пръст, с който ме вика при себе си.
Преди да се усетя, тръгвам към нея. Гласът на Онър заглъхва, сякаш идва от далечината, а аз поемам след Хевън и нейната ослепително синя рокля, която проблясва и ме подмамва като фар. Тя завива зад ъгъла, а аз хуквам още по-бързо.