Шеста глава
Спирам пред вратата и затварям очи. Изпълнявам едно от кратките и съвсем лесни медитационни упражнения, на които ме научи Ава. Представям си как ярка бяла светлина преминава през тялото ми и прониква във всичките ми клетки. Пръстите ми трескаво търсят амулета на врата ми, чиято роля е да ме пази от злини и да защитава всичките ми чакри. И най-вече петата, центърът на проницателността и умението да използваш правилно информацията, които винаги са били най-уязвимото ми място. Евентуален удар в нея би ме обрекъл да прекарам съществуването си в безкрайната мрачна бездна.
Отделям една секунда, за да се свържа с Деймън наум и да му съобщя, че май се започва. Напомням му за обещанието, което ми даде — че няма да се намесва, освен ако не го повикам на помощ.
Поемам дълбоко въздух и влизам вътре. Поглеждам с отвращение покрития с грозни розови плочки под и спирам на сантиметри от редицата бели фаянсови умивалници, които стърчат от стената. Стоя с отпуснато тяло и спокойно наблюдавам Хевън. Тя отваря с шут вратите на кабинките една по една, за да се увери, че сме сами. После се обръща към мен, слага ръце на кръста си, накланя глава на една страна и ми хвърля замислен, преценяващ поглед. Изражението й не може да помрачи новопостигнатата й красота.
— И така, последната ни година в гимназията започна. — Тя се ухилва широко и предизвикателно, но в очите й няма веселие. Сапфирът между веждите й улавя флуоресцентната светлина на лампите. — Как ти се струва засега? Учителите… часовете — доволна ли си? Такива ли са, каквито си мечтаеше?
Свивам рамене, без да казвам нищо. Нямам намерение да й разкривам каквото и да било, нито пък да участвам в постановката й — безсмислена игра на думи, по която Роман толкова си падаше. Тогава отказах да се включа и не виждам причина да променям решението си заради Хевън.
Тя продължава да ме оглежда внимателно. Мълчанието ми ни най-малко не я обезкуражава или притеснява. Всъщност като че ли дори й действа насърчаващо.
— Е, що се отнася до мен, нещата се развиват дори по-добре, отколкото очаквах. Със сигурност си забелязала колко съм популярна в момента. В интерес на истината се чудя дали да се пробвам като водачка на мажоретките, или да кандидатствам за председател на класа. А може би и двете. Ти как мислиш?
Мълчанието й ми дава възможност да се намеся, но аз не го правя. Тогава тя свива рамене и продължава:
— Няма какво да се лъжем, сега мога да направя всичко, което поискам. Едва ли си пропуснала да забележиш, че всички ме зяпат и ме следват по петите. Все едно… — Очите й ярко заблестяват, по бузите й плъзва руменина и тя обвива с ръце тялото си в израз на самодоволство. — Все едно съм някаква знаменитост, например рокзвезда.
Въздъхвам достатъчно дълбоко, за да ме чуе, после отвръщам на самонадеяния й поглед с безразличие и отегчение.
— О, да, определено забелязах. — Следващите ми думи обаче моментално изтриват триумфалната усмивка от лицето й. — Колко жалко само, че нищо от това не е истинско. Всъщност ти го знаеш, нали? Съвсем съзнателно и нарочно примамваш всички тези хора, отнемаш им избора, погребваш свободната им воля и ги подчиняваш, точно както правеше и Роман. Нищо от това не е реално.
Тя се засмива и махва пренебрежително с ръка, после започва да крачи бавно и спокойно в кръг. Изведнъж рязко спира и ме поглежда:
— Май гроздето е кисело, а? Честно, Евър, какъв ти е проблемът? Да не би да ревнуваш, задето седнах на масата на елита, докато ти все още се мотаеш в редиците на загубеняците?
Много ясно си спомням живота в Юджийн, Орегон, когато бях живото въплъщение на клишето за популярната ученичка. И макар, преди да ми липсваха неговата простота и правилата, които бе така лесно да следвам, не бих се върнала към него за нищо на света. Напоследък изобщо не ми изглежда привлекателен като възможност.
— Въобще даже — отвръщам аз и я поглеждам с присвити очи. — Само съм учудена, че толкова бързо се приспособи към този начин на живот. Съвсем доскоро не спираше да се подиграваш на онези от „А“ списъка, дори ги мразеше. Сигурно просто си се опитвала да скриеш факта, че искаш да си като тях. Преструваше се, че не ти пука от пренебрежението им, но явно е било точно обратното.
Поклащам глава със съжаление, което само още повече я вбесява, съдейки по пожара, разгорял се в очите й.
— Съмнявам се обаче, че ме повика тук за това — добавям, нетърпелива да минем на въпроса. — Предлагам ти да зарежеш глупостите и да ми кажеш истинската причина. Какво е това, което не може да почака и затова се налага да ми го кажеш тук, в тази смрадлива тоалетна?