Търпеливо зачаквам реакцията й, като междувременно си повтарям наум онова, което си обещах:
Няма аз да започна първа.
Няма първа да вдигна ръка срещу нея.
Ще изчерпам всички други възможности и едва тогава, евентуално, ще прибягна до схватка.
Ще отнема живота й само ако тя застрашава моя или нечий друг.
Посегне ли първа обаче, не отговарям за последствията.
Тя въздъхва така, все едно съм безнадежден случай, после отвръща:
— Ах, да не би сега да се притесняваш, че дежурният даскал ще те свари да се мотаеш в тоалетната след часовете? И то още през първия учебен ден! — Започва да цъка с език, като същевременно оглежда тежките си пръстени. — Не мога да разбера защо така упорито се държиш като нормална. Та това е смешно! Ти наистина си най-жалкото подобие на безсмъртна, което някога съм виждала! Роман беше прав — ти и Деймън сте позор за нас! Само хабите пространството.
Издиша, а дъхът й е като ледено течение.
— Какво си мислиш, че ще получиш в крайна сметка? Медал за храброст ли? Или очакваш някой даскал да ти даде грамота за най-примерна ученичка?
Изплезва ми се и събира очи на носа си, с което за миг ми заприличва на старата Хевън, онази, която беше моя приятелка. Този образ обаче изчезва толкова бързо, колкото се бе появил, и тя продължава:
— Но повече се чудя защо ти е да се преструваш? В случай че не си забелязала, за такива като нас училищните правила не важат. Ние можем да си правим каквото и когато си поискаме и никой не е в състояние да ни спре. Вземи най-сетне да се отърсиш от навиците си на задръстенячка и използвай таланта си по-добре. Ако искаш да спечелиш нечии симпатии, най-добре да са моите. Вече съсипа Деймън. — Ухилва се самодоволно. — Чудя се дали да не се запиша в часа му по английски език. Може дори да седна до него. Това няма ли да те притесни?
Свивам рамене и се правя на адски заета с ноктите си, макар те да са чисти, без лак и толкова къси, че няма кой знае какво да им зяпам. Не възнамерявам да се поддавам на провокациите й, няма да й доставя това удоволствие.
Не че нея я е грижа — тя предпочита да слуша собствения си глас, затова продължава в същия дух:
— Вярно, че е позагубил чара си на лошо момче, но съм сигурна, че не го е погребал напълно. Само го е скрил някъде дълбоко в себе си. — Погледът й се спира на мен — блестящ и предизвикателен. — Няма начин нещо, което си носил в продължение на векове със себе си, да изчезне толкова лесно. Мисля, че знаеш какво имам предвид.
Не само че не знам какво има предвид, но и не мога да проникна в ума й, защото щитът й е прекалено мощен. Просто запазвам мълчание и се преструвам, че думите й не будят у мен и най-слабия интерес или любопитство, макар че истината е съвсем друга. За мой най-голям срам.
Тя знае нещо, това поне е ясно. Не става въпрос само за поза от нейна страна. Научила е нещо за Деймън и сега очаква аз да я моля да ми каже. И точно затова не мога да го направя.
— О, сигурна съм, че вече си се досетила. Роман ми разказа доста мръсни тайни. Част от тях вероятно са ти известни, така че няма защо да ги коментираме. Обаче преди два-три дена оглеждах вещите му и попаднах на купчина стари дневници. — Поредната драматична пауза, за да ми даде време да асимилирам казаното. — Леле, само да ги беше видяла! Цели кашони, пълни с тетрадки. Оказа се, че Роман е имал навика да си записва всичко. Водил си е стотици, не, вероятно хиляди дневници. Загубих им бройката. Обхващат цели векове. Той не е колекционирал просто антики и произведения на изкуството; колекционирал е история. Своята собствена, тази на безсмъртните. Има страшно много неща — снимки, рисувани портрети, картички, писма… творби. За разлика от Деймън Роман е поддържал връзка с останалите. Не е изоставил другите сираци, за да живее само за себе си. Грижел се е за тях. А когато изминали сто и петдесет години и ефектът от първата доза започнал да изчезва, той създал нов, по-добър еликсир. После открил всеки от тях и го накарал да пие отново. Никога не ги предал. Не ги изоставил, не позволил на някого да отпадне, да се сбръчка и да умре. Пак, за разлика от Деймън. Да, знам, че имаше проблеми с вас, но причината бе основателна. Вие бяхте единствените му врагове. Единствените, които го смятаха за ужасен и зъл безсмъртен, който си е получил заслуженото. За всички други беше истински герой. Интересуваше се от тях, осигури им по-добър и най-важното вечен живот. За разлика от вас той вярваше, че благата трябва да се споделят безвъзмездно — с онези, които смяташе за достойни, разбира се.