Усещам, че търпението ми се изчерпва, и искам и тя да разбере това.
— Защо в такъв случай не го сподели с теб, без да очаква отплата? За какво беше цялата онази сложна игра?
Хевън отново само махва с ръка, сякаш това е съвсем маловажен въпрос.
— Това вече го обсъждахме. Той просто се забавляваше. Не съм била в опасност. Със сигурност е щял да ме върне, ако се бе стигнало дотам.
Това, че я прекъснах, явно я беше раздразнило.
— Както и да е. Сред тези дневници, снимки и прочее има неща, които… да кажем, че биха представлявали интерес за теб.
Оставя думите да висят във въздуха с надеждата да я помоля да сподели с мен.
Което, естествено, няма да стане, макар че думите й ми напомниха за казаното от Роман и Джуд. И двамата намекнаха за някаква мрачна тайна от миналото на Деймън… После веднага се сещам за вчерашните преживявания в павилиона и отчаяните усилия, които той положи да скрие онзи живот от мен. Обаче не мога да я попитам. Не мога да й покажа, че е успяла да ми въздейства, че темата наистина ме интересува, че думите й са ми влезли под кожата. Свивам безучастно рамене и въздъхвам отегчено.
В отговор Хевън се намръщва и ме срязва:
— О, изобщо не можеш да ме заблудиш с превзетите си въздишки. Знам, че искаш да научиш какво е направил, и не те обвинявам затова. Деймън има тайни. Големи, мръсни, може би дори зловещи тайни. — Обръща се към огледалото, оправя косата си и се любува на отражението си. — Но за мен не е проблем да го оставим за друг път. Донякъде те разбирам — миналото си е минало, искаш да го забравиш. Само че един ден то се обръща срещу теб. Та той е толкова висок, мургав и прекрасен — какво значение има, че преди векове може да е извършил зверства! Нали така?
Накланя глава встрани, при което лъскавите й коси се разпиляват отпред по роклята й. Тръгва към мен бавно, решително, навивайки една тъмна къдрица около пръста си. Готова е на всичко, за да ми опъне нервите.
— Единственото нещо, за което трябва да се безпокоиш в момента, е бъдещето ти. Което, както и двете чудесно знаем, може и да не е толкова продължително и безоблачно, както си представяш. Едва ли вярваш, че ще те оставя да ми се мотаеш в краката до безкрай. Трябва да си благодарна на късмета си, ако оцелееш до края на срока!
Седма глава
Спира на крачка от мен. Погледът й е подигравателен, думите й висят пред мен като райска ябълка, която ме изкушава, моли ме да я вкуся.
Преглъщам с усилие и изчаквам няколко секунди, за да съм сигурна, че тонът на гласа ми е равен и непоколебим.
— С Деймън нямаме тайни един от друг. Много добре знам какво се крие в сърцето му — доброта. Така че, ако нямаш нищо друго за казване, мисля да си тръгвам.
Насочвам се решително към вратата, но само след една крачка Хевън се озовава пред мен, преди дори да успея да протегна ръка към бравата. Ръцете й са скръстени на гърдите, изражението й е мрачно, а очите й са като цепки.
— Никъде няма да ходиш, Евър! Далеч не съм приключила с теб!
Вглеждам се в лицето й, в очите й. Зная, че имам само няколко секунди за избор. Трябва да реша дали да я избутам и да мина покрай нея, да изляза и да дам и на двете ни време да се поуспокоим, или да остана тук и да се опитам да се разбера с нея. Или поне да й дам повод да си мисли, че е „спечелила“ този рунд.
Тя обаче тълкува мълчанието ми като покана да продължи оттам, откъдето спря преди малко:
— Наистина ли твърдиш, че ти и Деймън нямате тайни един от друг? Сериозно?
Отмята глава и се разсмива с пълно гърло. На млечнобялата й шия, сред огромното количество лъскави бижута, проблясва още нещо: избледняла, но все още ясно различима татуировка на Уроборос. Много напомня на онези, които имаха Роман и Дрина, само дето тази на Хевън е значително по-малка и лесно може да се скрие под буйната й грива.
Самоувереността й минава всякакви граници и тя погрешно тълкува мълчанието му като страх.
— Я стига! — Започва да пърха с мигли. — Няма какво да се заблуждаваш, а мен — още по-малко! Шестстотин години са страшно дълго време, Евър! Толкова дълго, че никоя от нас не може дори да си го представи. Напълно достатъчно, за да напълни цял гардероб със скелети…
Усмихва се и забелязвам, че в очите й проблясва опасна лудост. Енергията й е толкова френетична, че не знам дали ще успея да я укротя. Трябва да я спра, преди да е сторила нещо, за което после със сигурност ще съжалява.