— Това въобще не ме засяга — отвръщам внимателно с премерен тон. — Миналото ни формира, съгласна съм; но то не определя същността ни. Затова не смятам, че има смисъл да се занимаваме толкова с него.
Старая се да не трепвам и да изглеждам уверена и спокойна, когато тя смръщва чело и се навежда към мен. Лицето й е толкова близо до моето, че усещам ледения й дъх върху бузата си, долавям подрънкването на обеците й и триенето на камъните, които висят от герданите й.
— Това е вярно. — Очите й обхождат тялото ми. — От друга страна, някои неща никога не се променят. Някои… апетити само стават все по-силни, ако ме разбираш.
Отстъпвам назад към мивките и се облягам на една от тях. Искам да й покажа колко отегчителни намирам приказките й. Тя обаче въобще не се впечатлява, за нея това няма значение. В момента сцената е нейна, аз съм публиката, а представлението е далеч от края си.
— Все пак не те ли притеснява поне малко? — Тръгва към мен и отново скъсява дистанцията помежду ни. — Ти никога няма да успееш да го задоволиш напълно. Не и така, както той — или всеки друг мъж — има нужда.
Искам да извърна очи, но не успявам. Нещо ме спира. Хевън. Не схващам как го прави, но е приковала погледа ми и не ми позволява да го отместя.
— Не те ли тревожи мисълта, че рано или късно ще се отегчи? Че ще му писне от това въздържание и в крайна сметка ще се измъкне, за да… ъъ, да облекчи напрежението си?
Съсредоточавам се върху дишането си, върху светлината в себе си и се старая да не изпадна в паника заради тази неочаквана загуба на контрол.
— Ако бях на твое място, щях да се притесня, и то много. Онова, което изискваш от него, е… ами противоестествено. Не си ли съгласна? Противоестествено е. — Тя потръпва, сякаш самата представа за това я ужасява. Сякаш то засяга повече нея, отколкото мен. — Както и да е, желая ти успех в начинанието.
Освобождава ме от хватката си, но не ме изпуска от поглед. Развеселено наблюдава как неволно потрепервам, как се опитвам да скрия това, че ме е извадила от равновесие. Устните й се извиват и тя надменно пита:
— Какво става, Евър? Изглеждаш някак… разстроена.
Концентрирам се върху усилието да дишам бавно и дълбоко. Трябва внимателно да преценя какво да правя. Дали да се измъкна от тук, или да й позволя да продължи с играта си. Избирам второто, с надеждата да я накарам да възвърне поне част от здравия си разум. Обръщам се към нея наум:
За това ли беше цялата работа? Извика ме в тоалетната, за да ми кажеш колко си загрижена за Деймън и за сексуалния ми живот?
Или по-скоро, липсата ти на сексуален живот — включва се и тя в телепатичната размяна на реплики.
— Както добре знаеш, Евър, имам много по-големи планове. А благодарение на теб разполагам и с времето, и с възможностите да ги осъществя! — Измерва ме с очи. — Помниш ли какво ти казах последния път, когато се видяхме? В нощта, когато уби Роман?
Отварям уста да отрека обвинението, но веднага я затварям. Няма смисъл да повтарям едно и също. Тя няма да си промени мнението. Независимо от пълните самопризнания на Джуд, все още ме смята за виновна.
— Това, че не ти си нанесла решителния удар, не променя факта, че си съучастничка. Носиш не по-малка отговорност от реалния извършител!
Хевън се усмихва и белите й зъби проблесват ослепително. Започва отново да рита вратите на кабинките, сякаш иска да подчертае думите си с трясъка.
— Нали това каза преди минути на своята добра приятелка Онър? Защото истината е, че си била там, когато той е влетял… и не си направила нищо, за да го спреш! Стояла си там, без да помръдваш. Това те прави негов съучастник, ако трябва да използвам собствените ти думи.
Изчаква думите й да проникнат в ума ми, да осъзная значението им. Тя не само слуша внимателно разговорите, които водя, но и иска аз да знам, че може да прави много, много други неща.
Вдигам ръце пред гърдите си с обърнати към нея длани — помирителен жест. Надявам се да сложа край на това, преди да е станало прекалено късно.
— Няма нужда да се държим така. — Внимателно, но твърдо отвръщам на погледа й. — Не е нужно да го правиш. Всяка от нас може да живее живота си, без да си пречим. Няма причина да…
Не успявам да довърша. Очите й потъмняват, изражението й става сурово, гласът й заглушава моя: