— Не си прави труда! Не можеш да промениш решението ми.
Устните й се изпъват в тънка линия. Личи си, че не се шегува. Залогът обаче е твърде висок и трябва да продължа да опитвам.
— Добре, добре. Разбрах. Решила си да изпълниш заплахите си и смяташ, че не мога да те спра. Ще видим дали е така. Но преди да си сторила нещо, за което по-късно ще съжаляваш, искам да проумееш едно: губиш си времето. Отмъщението ти е безсмислено. Явно още не си схванала, че и аз се чувствам ужасно заради случилото се с Роман. Знам, че е трудно да го повярваш, но е факт. Съжалявам, че закъснях и не успях да спра Джуд. Не исках да става така. Дори не съм предполагала, че може да се случи. Освен това аз познавах Роман много по-добре от теб — какво го движи, какви са причините за постъпките му. Затова и му простих. Затова отидох да го видя, за да му обясня още веднъж, че вече не искам да се боря с него, че искам да сключим примирие. Обаче точно когато успях да го убедя и двамата решихме да работим заедно, нахлу Джуд, който изтълкува ситуацията погрешно. Останалото го знаеш. Кълна ти се, че въобще не подозирах, че може да се случи нещо подобно. Иначе щях да се опитам да го спра. Цялата работа бе едно трагично недоразумение. Нищо друго. Не бе замислено предварително, липсваше каквато и да било зловеща цел.
Наблягам на думите си, макар самата аз да не съм напълно убедена в тях. Не съм сигурна дали Джуд наистина изтълкува погрешно ситуацията и само се опитваше да ме защити; може да е имал много по-злокобни намерения. Може да е искал да ми попречи да взема противоотровата, за да има шанс с мен след векове отхвърляне. Не съм спряла да обмислям тази възможност от нощта, в която умря Роман — и още не съм стигнала до категорично заключение.
— Той реши, че съм в опасност. Че съм се самозабравила, че съм изцяло под властта на черната магия. Действа импулсивно, по инстинкт. Това е всичко. Сериозно ти казвам — насочи гнева си към мен, щом търсиш виновник, но не замесвай и Джуд.
Усещам, че думите ми я бръсват я леко, но не оставят следа — като дъжда по прозорците.
— Проблемът ти е, че искаш да предпазиш Джуд. — Тя свива рамене, сякаш за да покаже, че той е за еднократна употреба, като поредната момчешка група, излязла на мода. — Както знаеш обаче, това може да стане само като го накараш да пие от сокчето. В противен случай битката няма да е равностойна. Той няма да я преживее. Няма да може да ми противостои.
Отново се захваща да рита вратите. Удря ги толкова силно и бързо, че в помещението движението и звукът се сливат. Аз само я наблюдавам и клатя глава.
Нямам никакво намерение да превръщам Джуд или когото и да било в безсмъртен. Остава ми обаче един последен коз. Нещо, което съм сигурна, че не знае. И макар че то вероятно ще я разгневи още повече, трябва да го чуе. Трябва да научи какво планираше възлюбеният й Роман.
— Знаеш ли какво…
Тонът ми е спокоен и твърд, погледът ми не трепва. Искам да схване, че представлението й с вратите нито ме стряска, нито ме притеснява или дразни.
— Не ти го казах по-рано, защото не смятах, че е необходимо. Не исках да те наранявам още повече, и без това ти се събра много. Има обаче нещо, което не ти е известно. Роман се канеше да си тръгне. — Очите ми се впиват в нейните и виждам, че трепва, макар и едва забележимо. Това ми стига да продължа с пълна скорост: — Смяташе да се върне в Лондон, в „добрата стара Англия“, както я наричаше. Твърдеше, че животът в този град е прекалено бавен, в него не се случва нищо интересно… Че нищо и никой тук нямало да му липсват.
Тя преглъща мъчително и отмества бретона от челото си. И двата жеста са ми познати — издават нервността й и доказват, че не се е променила, не се е усъвършенствала толкова, колкото претендира. Все така е измъчвана от несигурност и съмнения, които изплуват на повърхността при първия повод.
Въпреки това не се предава лесно. Слага си маската на фалшива смелост и заявява:
— Добър опит, Евър — жалък, но си струваше да опиташ. Отчаяните хора се хващат и за сламка, нали така твърди поговорка? Едва ли някой разбира смисъла й по-добре от теб!
Изправям рамене и събирам длани пред гърдите си — сякаш това е обичаен разговор между близки приятелки:
— Отричай, колкото си искаш! Това няма да промени истината. През онази нощ той ми разказа всичко. Сподели, че се чувства като затворник, че се задушава. Каза ми, че иска да се махне, да отиде някъде другаде, на някое по-голямо и по-забавно място. Където няма да му се налага да се занимава с магазина, с Миса, с Рейф, с Марко — и разбира се, с теб.