Когато отново проговаря, ниският й дрезгав шепот болезнено стърже в ушите ми:
— Ти ми отне всичко, което имаше значение за мен. Освен това именно ти ме направи такава, каквато съм в момента. Така че вината е единствено и изцяло твоя. Ти ме създаде, а сега изведнъж решаваш, че не ти харесва онова, което виждаш, и се опитваш да ме спреш.
Изправя се и леко се отдръпва назад, за да ме погледне по-добре. Пръстите й се прокрадват опасно близко до амулета, който виси на врата ми.
— Е, проблемът си е твой! — Разсмива се и започва да си играе с камъните, при което цялото ми тяло се напряга. — Ти избра да ми дадеш да пия от еликсира, ти избра да ме превърнеш в безсмъртна, ти реши да ме направиш това, което съм сега… И вече няма връщане назад!
Погледът й отново се приковава в моя. Предизвиква ме да кажа нещо, каквото и да било, да отрека. Аз обаче дори не мога да я погледна в очите, докато полагам усилия да се отърся от замайването и слабостта, които са ме обзели. Трябва да побързам и да започна възстановителния процес на тялото си, защото в момента едва успявам да си поема дъх. Едва успявам да процедя през зъби:
— Ти не просто се заблуждаваш, а ужасно грешиш!
Изпълвам дробовете си с въздух и се обграждам с бяла светлина. Съзнавам, че ще ми е необходима цялата помощ, която мога да получа. Събитията изобщо не се развиват според плана ми. Да допусна такава грешка, да приема, че крехката й фигура значи слабост, да подценя могъщата движеща сила на омразата, която непрекъснато подхранва яростта й…
— Вярно е, че аз те превърнах в безсмъртна. Действията ти оттам нататък обаче са плод на твоите решения и следователно единствено ти носиш отговорност за тях.
Тези думи ми припомнят вчерашната сцена… само дето случващото се в момента няма нищо общо с пълната победа, която репетирах вчера.
После изведнъж усещам, че отново съм в играта. Просто така. Раната ми се е затворила и е излекувана. Възстановила съм силите си напълно. Един поглед ми е достатъчен да разбера, че и тя го знае.
И за миг всичко свършва.
Отблъсква ме и след секунда е на вратата. Без да спира, ме поглежда през рамо и отсича:
— Евър, нека ти дам един съвет. Преди да изнасяш лекции на хората за това колко хубаво е да се прощава, няма да е зле да се разровиш малко. Има куп неща, които не знаеш за Деймън… факти, които е предпочел да скрие от теб. Никога няма да ти ги каже, ако не го принудиш. Разпитай, ослушай се.
Не й отвръщам. Знам, че би трябвало да го направя, но просто не ми хрумват подходящите думи. Тя схваща, че не знам какво да кажа, и добавя:
— Прошка, Евър! Помисли малко. Лесно е за казване, но трудно за постигане. Защо първо не се запиташ дали си в състояние да следваш собствените си съвети? Можеш ли да простиш на Деймън миналото му, греховете, за които още нямаш представа? Това искам да разбера. И това е единствената причина да те оставя да живееш. Засега. Мисля, че ще бъде интересно — поне за кратко. Но в мига, в който започнеш да ме отегчаваш или дразниш… Е, наясно си какво ще последва…
Преди да съм осмислила казаното, тя се измъква. Едно мигване — и вече я няма.
Думите й обаче все още витаят край мен.
Дразнещи.
Насмешливи.
Отказват да се разтворят във въздуха и да изчезнат. Подигравателно отекват в ума ми, докато почиствам кръвта от косата си и проявявам нова рокля. Трябва да се приведа в приличен вид за срещата с Деймън, който несъмнено все още ме чака. Налага се да скрия доказателствата за случилото се току-що, както и за нестихващите ми съмнения.
Осма глава
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — питам аз Деймън.
Готова съм да го взема със себе си, ако иска, но се надявам да се справя с това сама. Отношенията между него и Джуд винаги са били особени и обтегнати. Аз, естествено, съм наясно с причината за това, но все пак се старая да не създавам допълнително напрежение.
Той кима утвърдително. Погледът му не оставя съмнение, че наистина всичко е наред. Има ми пълно доверие. Както и аз на него.
— Искаш ли да те изчакам? Или пък да се върна по-късно?
Готов е да направи каквото му кажа.
Аз обаче само поклащам глава и леко посочвам с брадичка магазина:
— Нямам представа колко време ще ми отнеме. Не съм сигурна дори какво да очаквам. — Сбърчвам чело и свивам рамене. — Знам само, че повече не мога да го отбягвам. Хевън наистина възнамерява да го нападне и няма да се откаже. Думите й бяха пределно ясни.