Преглъщам с усилие и отклонявам поглед. Все още се чувствам разтърсена от случката в тоалетната. Все още потръпвам от спомена за помитащата й сила, за способността й да ме изненада и контролира. Определено не бях подготвена за това. Сега обаче ми е достатъчно да погледна към Деймън, за да се уверя, че постъпвам правилно, като омаловажавам инцидента. И без това е притеснен, не е нужно да го стряскам още повече.
— Аз само… — млъквам за миг в търсене на подходящите думи.
Зная колко неприятно му става само от мисълта, че ще бъда насаме с Джуд, затова трябва да му обясня, да не оставя у него ни най-малко съмнение, че става въпрос само за работа. И че съм напълно способна да се владея в присъствието на бившия си шеф.
— Само искам да го убедя да приеме заплахата сериозно. Ще го науча на някои защитни техники и ще му помогна да ги упражни… макар в действителност да не смятам, че някоя от тях ще му е от полза. Едва ли ще успее да се предпази наистина, освен ако не си наеме безсмъртен телохранител. Както и да е… Нямам представа дали ще се съгласи да опита, или дори да ме изслуша. Може да приеме съвета и помощта, които му предлагам, или да ме изхвърли на мига с предупреждението да не му се мяркам повече пред очите. Вече нищо не може да ме изненада.
Деймън кимва леко. В тона му няма ревност, а разбиране:
— О, съмнявам се, че ще те изхвърли…
Не довършва изречението си, а само ме поглежда. Започвам нервно да си играя с краищата на роклята си.
— Както и да е — прочиствам гърло, решена да сменя темата, — друго имах предвид. Винаги мога да проявя кола и да се прибера вкъщи. Стига, разбира се, да я зарежа, преди да стигна нашата улица — нямам никакво желание да давам на Сабина нов повод да откача.
Въздишам при мисълта да се наложи да обяснявам способността си да проявявам големи, лъскави и скъпи неодушевени предмети, а после да ги карам да изчезват. След това отново насочвам вниманието си към Деймън:
— Обаче… — вдигам поглед, той ме поглежда в очите, — независимо че оценявам подкрепата ти и че искам да сме заедно, няма смисъл да ме караш на училище и да ме прибираш. Нищо няма да ми се случи. Мога да се справя. Така че… — млъквам за миг, колкото да си поема въздух. Надявам се, че звуча по-убедително, отколкото ми се струва. — Така че, моля те, недей да се притесняваш за мен, става ли?
Той започва да гали с палци кожения волан, сякаш иска да си даде време да се успокои. После отсича:
— Бих изпълнил всяко друго твое желание, но не и това!
Обръща се към мен и впива поглед в очите ми. По цялото ми тяло се разливат познатите парещи тръпки, бузите ми пламват, а сърцето ми започва да препуска лудо.
— Ще престана да ти бъда шофьор, ако това искаш, но не мога да спра да се притеснявам. Страхувам се, че ще трябва да се примириш с това.
Привежда се към мен и обгръща лицето ми с ръце. Допирът му е нежен и успокояващ, гласът му изведнъж става дълбок, дрезгав и много топъл:
— Ами довечера? Какво ще кажеш да посетим нашето местенце в Съмърленд?
Притискам устните си към неговите — нежно, ефирно, само за миг, а после се отдръпвам с думите:
— Иска ми се, наистина, но мисля, че ще е по-добре да си почина тази вечер. Да си остана вкъщи, да се престоря, че вечерям и че си пиша домашните. Да се престоря, че съм напълно нормална във всяко едно отношение, така че Сабина да спре да се занимава с мен и да заживее собствения си живот. Така и аз ще мога да направя същото.
Той се колебае няколко секунди. Все още е убеден, че може да ми помогне, независимо от онова, което казах.
— А не искаш ли да намина и да се престоря на твой напълно нормален приятел? — пита с въпросително извита вежда. — Сигурен съм, че ще се справя. Вече съм играл тази роля. Всъщност имам стотици години опит.
Усмихвам се и се навеждам, за да го целуна отново — този път по-дълго и чувствено. Удължавам целувката, колкото мога, после се отдръпвам с въздишка и казвам задъхано:
— Вярвай ми, нищо не би ми допаднало повече от това. Сабина обаче надали ще е на същото мнение. Мисля, че засега ще е най-добре да не се появяваш. Поне докато нещата се успокоят или пък се разрешат от само себе си. Не зная защо, но тя смята, че ти си основната причина за падението ми.
— Може би защото си е точно така. — Той проследява с пръст очертанията на скулите ми, без да откъсва очи от моите. — Може би е напипала нещо, без дори да го осъзнава. Евър, ако се абстрахираш от всички незначителни подробности, това е истината. Аз съм причината за промяната у теб.