Въздишам дълбоко за пореден път и отклонявам поглед. Неведнъж сме обсъждали въпроса, но аз все още не мога да възприема неговата гледна точка.
— Ти… или пък това, че бях на косъм от смъртта… Кой би могъл да каже със сигурност? Освен това няма значение. Случилото се е факт, то няма да се промени.
Той се намръщва. Очевидно не е съгласен с мен, но е склонен да сменим темата.
— Добре — казва замислено, сякаш говори на себе си, — може би в такъв случай ще се отбия у Ава. Днес близначките започнаха училище. Искам да разбера как е минал първият им ден.
Сепвам се и се опитвам да си представя как ли ще се справят Роми и Райни със съвременното американско училище. Всичко, което знаят за него, дължат на призрака на моята по-малка сестра Райли и на предаванията по MTV. Тези източници трудно могат да се нарекат благонадеждни.
— О, надявам се да не е бил така бурен като нашия!
Измъквам се с усмивка от колата, затварям вратата и се надвесвам през отворения прозорец.
— Поздрави ги от мен. Дори и Райни. Всъщност не — поздрави най-вече Райни. — Разсмивам се, защото знам, че тя изобщо не ме понася, макар да се надявам някой ден да оправим нещата. Което едва ли ще е скоро.
Наблюдавам с усмивка как той се отдалечава, усмивка, която продължава да трепти на устните ми дълго след като колата му изчезва. Обхваща ме някакво топло чувство, като от приятелска прегръдка. След това се обръщам и влизам в магазина.
С изненада откривам, че вътре е тъмно и не се вижда жива душа. Спирам за кратко и присвивам очи, за да мога да свикна с мрака. Насочвам се към задната стаичка. На прага застивам, поразена от гледката, която се разкрива пред мен.
Той се е проснал на бюрото, а главата му е килната на една страна. Успявам единствено да си помисля: „Майчице, закъснях!“
Хевън заяви, че ще ме остави на мира засега… но не е обещавала нищо подобно за Джуд. Може би наистина е успяла да се добере до него преди мен и…
В следващия миг обаче съзирам аурата му и ме залива вълна на облекчение и благодарност. Отпускам се и си поемам въздух.
Само живите създания имат аура. Мъртвите и безсмъртните — не.
После обаче забелязвам цвета й. Грозна сиво-кафява мъгла, която се носи около него на мръсни тъмни парцали. Въздишам наум.
По дяволите, пак се започва! Какво става?!
В цветовата гама на аурите неговата е някъде на дъното. Изразява най-неприятните емоции. По-зле е единствено черното — цветът на приближаващата смърт.
— Джуд? — прошепвам едва доловимо. — Джуд, добре ли си?
Той повдига глава внезапно, сепнат от появата ми. Изправя се толкова рязко, че разлива кафето си. По дървената повърхност плъзва кафеникава струйка. Точно преди да стигне до ръба и да потече към пода, той я забърсва с разръфания ръкав на блузата си. На белият плат се появява голямо кафяво петно.
Петно, което ми напомня на…
— Евър, аз… — Прокарва пръсти през заплетените си златистокафяви коси и примигва няколко пъти, за да се съсредоточи. — Не те чух да влизаш… стресна ме.
Въздъхва дълбоко и поглежда към бюрото. Разсеяно попива с ръкава остатъка от разляната течност. После забелязва разширените ми очи и зяпналата уста и заявява:
— Няма проблем. Мога да я изпера, да я изхвърля… или пък да я занеса в Съмърленд и да я оправя там — свива рамене. — Изцапаната блуза е най-малката ми грижа в момента.
Отпускам се бавно на стола срещу него, разтърсена от идеята, която се оформи в ума ми при вида на петното. Направо не ми се вярва, че съм била толкова обсебена от тренировките и проблема с Хевън, че не съм се сетила за това по-рано.
— Какво е станало? — питам го.
Наистина трябва да се отърся от тези мисли и да се заема с него. Естествено, по-късно отново ще се върна към тях, колкото се може по-скоро.
Досещам се, че се е случило нещо лошо, но предполагам, че Хевън го е заплашвала. Думите му обаче ме изненадват:
— Лина си отиде. — Думите са прости, мрачни, но значението им е ясно.
Зяпвам го невярващо. Не съм в състояние да произнеса и една дума… А дори и да можех, не зная какво да му кажа.
— Микробусът й се разбил в Гватемала на път за летището. Не е оцеляла.