— Ти… сигурен ли си? — Съжалявам за въпроса в мига, в който го задавам. Наистина е глупаво да го питам, защото отговорът е очевиден. Обаче именно така става, когато получиш лоша вест — иска ти се да отречеш случилото се, съмняваш се и търси надежда, макар да е ясно, че такава няма.
— Да, сигурен съм. — Изтрива очи със сухия си ръкав, а погледът му е замъглен от неподправена тъга. — Видях я. Ние си бяхме дали… обещание, разбираш ли? Споразумяхме се, който си отиде пръв, да спре и да съобщи на другия. Затова в мига, в който се появи пред мен… — Гласът му изведнъж пресеква и той млъква за миг, за да прочисти гърлото си. — Не знам как точно да го изразя, но тя блестеше. Сякаш излъчваше… сияние. Не бих могъл да сбъркам. Наистина премина оттатък.
— Каза ли нещо?
Всъщност искам да попитам дали е решила да прекоси моста, или е останала в Съмърленд. Джуд би трябвало да знае, защото, за разлика от мен може да общува с духовете.
Той кима и лицето му се разведрява, макар и съвсем леко.
— Каза ми, че си е у дома. Именно така го нарече — „у дома“. Каза, че има толкова много неща, които да видиш, да опознаеш и да обясниш… Че в Съмърленд е дори по-хубаво от разказите ми. Накрая завърши с думите, че ще ме чака там, когато дойде и моят ред, но нямало смисъл да бързам, имало много време дотогава.
Усмихва се съвсем леко, колкото е възможно за човек, потънал в скръб. Аз преглъщам с усилие и насочвам поглед към коленете си. Придърпвам роклята си и всячески се старая да избегна погледа му. Припомням си деня, в който за първи път видях Райли в болничната си стая. Всичко беше толкова призрачно и нереално, че реших, че ми се привижда. След това обаче тя дойде отново и още веднъж, и още веднъж. Продължи да се появява, а аз разговарях с нея, докато накрая я убедих да прекоси моста и да премине оттатък. Което за нещастие я отдели от мен завинаги. Сега Джуд е единствената ми връзка с нея.
Отново го поглеждам — неясната му, мрачна аура, празния поглед и потресеното изражение… Няма нищо общо със сладкия, весел и секси сърфист, с когото се запознах. Чудя се колко ли време ще му трябва да стане отново какъвто беше… ако това въобще е възможно. Мигновен лек за тъгата не съществува. Няма преки пътища, нито лесни отговори. Невъзможно е да я изтриеш. Единствено времето може да я притъпи, и то само донякъде. Това е едно от нещата, които научих от собствения си горчив опит.
— После, може би около час по-късно — продължава той толкова тихо, че ми се налага да се наведа напред, за да го чувам, — ми се обадиха да потвърдят смъртта й.
Свива рамене и се обляга назад на стола си, загледан невиждащо в мен.
— Много съжалявам — казвам аз, макар добре да зная колко безсмислени и безсилни са тези думи пред тежестта на подобна загуба. — Мога ли да направя нещо за теб?
Съмнявам се, че има с какво да му помогна, но все пак питам. Джуд само свива рамене и без да ме поглежда в очите, започва да навива мокрия си ръкав нагоре.
— О, не, Евър, грешиш… Аз не тъгувам за Лина, а за себе си. Тя си е добре. Може да се каже дори, че е щастлива. Само да я беше видяла! Изглеждаше като човек, отправил се на най-страхотното приключение в живота си.
Приглажда косата си с ръка, хваща я в шепа за миг и после я пуска.
— Наистина ще ми липсва. Без нея всичко тук е някак… пусто. Тя ми бе по-близка от собствените ми родители. Прие ме в дома си, гледаше ме, обличаше ме и ми осигуряваше храна. Но най-важното е, че ми обръщаше внимание. Отнасяше се към мен с уважение. Даде ми да разбера, че няма защо да се срамувам от способностите си и следователно няма защо да ги отричам. Убеди ме, че те са дарба, а не проклятие. Че не трябва да позволявам на тесногръдите и страхливи хора наоколо да определят как живея, какво правя, как се чувствам и как възприемам света и мястото си в него. Накара ме да проумея, че заблудените са те, а аз не съм някаква откачалка.
Поема си въздух и оглежда помещението: отрупаните с книги лавици, множеството картини по стените, после отново се обръща към мен:
— Можеш ли да си представиш какво огромно значение имаше това за мен?
Погледът му е така настойчив, че не издържам и отклонявам своя. Естествено, веднага се сещам за Сабина и напълно противоположния й подход. За разлика от Лина тя ме обвинява.
— Имал си късмет да я срещнеш… — промълвявам.
Гърлото ми е свито и сухо, струва ми се, че в очите ми парят сълзи. Наистина разбирам как се чувства. Аз самата никога не забравям напълно за смъртта на семейството си. Сега обаче не мога да си позволя подобни емоции. На хоризонта се задава истинска криза и трябва да съсредоточа цялата си енергия върху това, да я предотвратя.