— Но ако наистина искаш да ми помогнеш… — Той изчаква утвърдителния ми отговор, преди да продължи: — Чудех се дали ще имаш нещо против да наглеждаш магазина. Знам, че не искаш да работиш повече тук, и съм наясно колко ядосана ми беше напоследък… Не разчитам смъртта на Лина да промени това, но…
Преглъщам мъчително. Нямам избор, освен да го изчакам да довърши. Дойдох тук не само за да му обясня за Хевън и да му покажа как да се защити от нея; но и да разбера какви точно са били намеренията му в нощта, когато уби Роман. Какво, по дяволите, си е мислел? Каква е била истинската причина за онова, което направи?
След тази ужасна новина, обаче няма как да го разпитвам… не и толкова скоро след сполетялата го трагедия.
— Има толкова… — поклаща глава и отмества поглед, после опитва отново: — Има толкова много неща, за които трябва да се погрижа — къщата, магазина, погребението…
Няколко пъти вдишва и издишва дълбоко, за да се успокои.
— Предполагам, че просто ми се събра твърде много. А пък на теб обстановката ти е позната, знаеш всичко за магазина. Наистина много ще ми помогнеш, ако останеш и после затвориш. Но ако няма да можеш, не се притеснявай. Ще звънна на Ава или пък на Онър. Но понеже ти така или иначе предложи… реших да те помоля…
Онър. Неговата прословута приятелка и ученичка. Още една тема, която трябва да обсъдим… някой ден.
— Няма проблем — кимам. — Ще те заместя. Ще остана, колкото е необходимо, не се притеснявай.
Сигурна съм, че ако Сабина разбере, ще настане истинска катастрофа. От друга страна, това въобще не й влиза в работата. Джуд наистина има нужда от подкрепа. Би било голяма грешка тя да реши да ми се бърка. Не може да ме обвинява, че помагам на приятел, изпаднал в беда.
Приятел?
Отново се вглеждам в Джуд. Не знам дали все още мога да го наричам „приятел“, нито дали изобщо някога сме били приятели. Имаме общо минало, както и общо настояще. Това обаче е единственото, което знам със сигурност.
Той въздъхва дълбоко и затваря очи. Потрива клепачите си с пръсти, после прокарва длани по слепоочията си. Накрая се изправя рязко и започва да рови в предния джоб на дънките си. Измъква тежка връзка ключове и ми я подхвърля:
— Нали нямаш нищо против да заключиш?
Заобикаля бюрото точно когато аз ставам от стола и изведнъж се озоваваме един срещу друг, на по-малко от крачка разстояние. Твърде близо. Толкова близо, че имам чувството, че потъвам в синьо-зелените му очи. В присъствието му ме залива вълна на покой.
Тази близост е прекалено опасна. Сепната, отстъпвам назад, при което в погледа му проблясва болка. Посочвам неловко към ключовете и пресилено шеговито възкликвам:
— Нали знаеш, че всъщност не са ми необходими?
Той ме поглежда внимателно за миг, после кима и ги прибира обратно в джоба си. Настъпва неловко мълчание, което накрая нарушавам с думите:
— Слушай, Джуд, аз…
Виждам, че очите му с цвят на морска вода са потъмнели от мъка, и разбирам, че в момента не мога да го занимавам с това. Няма смисъл да му давам дори съкратената версия. Дотолкова е потънал в скръбта си, че нито се интересува, нито ще разбере онова, което трябва да му кажа. Изобщо не му е до Хевън и заплахите й, да не говорим за заучаване на защитни техники.
— Исках да ти кажа, че… че разполагаш с толкова време, колкото ти е необходимо. Аз ще се погрижа за всичко тук — измърморвам, докато наблюдавам бавните му, предпазливи движения. Остава на разстояние и гледа да не се стигне до някакъв случаен физически контакт. Ясно ми е, че го прави заради мен, а не заради себе си. Чувствата му към мен изобщо не са се променили.
— И още нещо, Джуд… — Спира в мига, в който чува името си, макар и да не се обръща. — Бъди предпазлив, моля те!
Той не отговаря, само кимва едва забележимо.
— Защото после, когато нещата се поуспокоят и намериш време, ще трябва да…
Не ме изчаква да довърша, махва с ръка, сякаш дори не си струва да слуша думите, и изчезва в коридора. Наблюдавам как се отдалечава и изчезва насред слънчевия ден.
Девета глава
В седем вечерта съм приключила с последната продажба, заключила съм входната врата и седя в задната стаичка с крака върху бюрото. Поглеждам телефона си и установявам, че Сабина ми е оставила цели девет съобщения, в които настоява да разбере къде съм, кога ще се върна и какво обяснение имам за грубото погазване на наложените от нея правила. Чувствам се малко гузна, но нямам намерение да й отговарям. Изключвам телефона и го прибирам в чантата си, след което зарязвам всичко и се отправям към Съмърленд. Прекрачвам през воала от трептяща златиста светлина и се приземявам на стълбището пред Великите храмове на познанието. Надявам се тук за пореден път да открия отговор на въпросите, които си задавам.