Изправям се задъхана пред огромната порта и се вглеждам във великолепната, непрекъснато променяща се фасада — образите на най-красивите и грандиозни сгради в света. Тадж Махал се прелива в Партенона, който се превръща в Храма на лотоса, а той от своя страна — в пирамидите в Гиза. И така нататък, и така нататък. А после вратите се разтварят широко и аз влизам вътре. Оглеждам се наоколо, като се чудя дали няма да попадна на Ава или на Джуд — и двамата знаят пътя и могат да дойдат тук. Познати лица обаче не забелязвам, затова спокойно се настанявам на една от дървените пейки между монаси, равини и свещеници, най-различни просители и просто хора, търсещи отговори като мен. След това затварям очи и се съсредоточавам върху въпроса си.
Умът ми се връща назад, към момента, в който разляното от Джуд кафе се стече по бюрото му и щеше да започне да капе по пода, ако той не го бе забърсал с ръкава си. Течността попи в белия плат на фланелката му и образува голямо петно… подобно на онова, което противоотровата остави върху ризата на Роман. Само дето неговото бе зелено.
Течността пропи в материята и остави отпечатък. Все едно се бе свързала с тънките памучни нишки. Нещо като химично съединение, или по-скоро рецепта, записана върху плата. Успеех ли да разгадая съставките, щях да получа формулата на противоотровата. А само чрез нея Деймън и аз щяхме да можем да се докосваме истински.
Бях загубила надежда да намеря лека след смъртта на Роман, но сега разбирам, че съм грешала. Това, което смятах за навеки изгубено, всъщност е съхранено… в тъканта на онази риза.
Ризата, която Хевън измъкна от ръцете ми. Същата, която на всяка цена трябва да открия, ако искам с Деймън да заживеем нормално.
Поемам си дълбоко въздух и замествам в ума си образа на изцапаната фланелка на Джуд с този на бялата риза на Роман, после мислено отправям въпроса: Къде е?
А почти веднага и следващия:
Как да се добера до нея?
Колкото и да чакам обаче, колкото и да перифразирам въпроса, отговор няма.
Упоритото мълчание в крайна сметка се превръща в напълно ясно послание. Твърд отказ да ми помогнат.
Това, че Храмовете ме пуснаха да вляза, не значи непременно, че ще ми съдействат. Не за първи път отказват да ми покажат решението на някой проблем.
Сега обаче знам какво означава това. Или се бъркам в нещо, което изобщо не е моя работа (очевидно случаят не е такъв, защото чия работа може да е, ако не моя?), или се опитвам да узная нещо, което не ми е писано да узная в момента, а може би и никога. За нещастие вторият вариант звучи доста логично.
Сякаш винаги има нещо, което ни пречи.
Нещо, което не ни позволява да бъдем заедно.
Някакъв заговор.
Дрина ме убива всеки път, Роман успява да ме изиграе, Джуд ме саботира, съзнателно или не…
Всеки път се случва нещо, което прави щастието ни невъзможно.
Не мога да не се запитам дали за това си няма причина.
Вселената изобщо не е толкова хаотична, колкото изглежда. За всяко нещо си има основание.
Когато обаче Великите храмове на познанието не ти дават ясен отговор, не е достатъчно просто да перифразираш въпроса си.
Този път трябва да се справя сама.
Трябва да открия ризата. Да разбера дали Хевън осъзнава с какво точно разполага.
Дали я пази, защото има сантиментална стойност за нея — дрехата, носена от Роман в нощта на смъртта му? Дали я използва като нещо, с което да подклажда гнева си към мен и Джуд? Или знае какво означава петното и значението, което то има за мен? Дали през цялото време не е била наясно с това, което аз разбрах едва сега?
Зная само едно: без помощта на Съмърленд нямам друг избор, освен да се върна в собствения си свят и да проверя какво мога да науча там.
Тъкмо се каня да отворя отново портала и да се пренеса обратно на земята, когато усещам присъствието му.
Деймън.
Той е тук.
Някъде съвсем наблизо.
Затварям очи и отправям една последна молба към Съмърленд: да ме заведе при него.