Десета глава
В следващия миг вече си проправям път през благоухайното поле от яркочервени лалета. Следвам осезаемото притегляне на енергията на Деймън. Сякаш ни свързва невидима нишка, която се навива и ме придърпва към мястото, където се намира той: любимия ни павилион. Спирам на прага, колебая се дали да вляза. Първоначално ми се струва странно, че е дошъл тук без мен. После схващам, че това е неговият начин да бъде възможно най-близо до мен, когато съм заета с нещо друго. Надничам вътре и съзирам темето му, което се подава над облегалката на дивана. Каня се да го повикам, да му кажа, че съм тук, и да споделя откритието си за ризата, когато виждам екрана.
И ужасната сцена, която се разиграва на него.
Това е животът ми в американския юг.
Тогава, когато съм била робиня.
Измъчвана и безпомощна, но таяща надежда.
А в този конкретен ден надеждата като че ли е по-силна от всякога. Отнема ми известно време да схвана какво точно се случва, но накрая разбирам — това е продажба. Продават мен. Ужасният ми господар, насилник и мъчител ме дава на друг мъж. Много по-млад, красив, с тъмна чуплива коса, стройна фигура и дълбоки тъмни очи с дълги мигли — мъж, когото разпознавам на мига.
Деймън.
Той ме е купил. Спасил ме е. Точно както ми каза!
Обаче… тогава защо съм толкова тъжна? Защо долната ми устна трепери, защо са тези сълзи в очите ми — и то в деня, когато моята единствена любов, моята сродна душа, моят рицар в бляскави доспехи е тук да ме освободи от непосилния робски труд?
Защо изглеждам толкова нещастна, защо не ме държат краката, защо погледът ми е изпълнен със страх? Защо гледам през рамо и каква е причината за очевидното нежелание, с което вървя след него? Защо не искам да го последвам?
Знам, че не е редно да наблюдавам тайно, че би трябвало да му се обадя, но не казвам нищо. Оставам на място със затаен дъх, без да издавам звук и без да помръдвам.
Защото има нещо много по-важно: той крие нещо от мен. Именно това ми намекнаха Роман и Джуд, а Хевън направо се надсмиваше над незнанието ми. Така че, ако наистина искам да стигна до дъното на историята, трябва да изгледам тази случка нередактирана, неподправена и неподсладена. За да науча истината, не бива да му разкривам присъствието си.
При нормални обстоятелства той би усетил, че съм тук, но сега е толкова погълнат от случващото се, че не ме забелязва.
Не след дълго разбирам причината за страданието си: отделят ме от семейството ми. Откъсват ме от всички, които обичам, от единствения източник на сила и подкрепа, който познавам.
Този мил и богат бял мъж може и да вярва, че ме спасява, че извършва благородно и оправдано дело. Един поглед към лицето ми обаче е достатъчен да разкрие истината: цената за спасението ми е загубата на единствения ми извор на щастие.
Зад гърба ми майка ми тихо хлипа. Баща ми стои с изпънати рамене до нея, погледът му е изпълнен с мъка, но и с твърдост. Показва ни, че трябва да останем силни, да не се пречупваме. Аз се притискам към тях, прегръщам ги… Опитвам се да запечатам образите им, миризмата им, допира им. Скоро обаче Деймън ме хваща за ръцете и ме издърпва от прегръдките им. Отделя ме от майка ми — моята бременна майка, която обвива ръце около издутия си корем, където се гуши неродената ми сестричка — от баща ми и от семейството ми… И от младежа, който протяга ръце към мен, пръстите ни се допират, но не успяваме да се хванем. Остава ни само този съвсем кратък, ефирен допир и силата на погледите ни. Поглъщам го с очи, докато образът му не се врязва в съзнанието ми — кожата с цвят на кафе с мляко, дългите слаби крайници, пронизващите кафяви очи, които моментално ми разкриват кой е той.
Моят най-близък приятел, довереник и избраник — Джуд.
— Стига вече, успокой се! — прошепва ми Деймън, притискайки устни към ухото ми, а междувременно бившият ми господар подканва семейството ми да се връща на работа. — Моля те, замълчи. Всичко ще бъде наред. Обещавам да те пазя. Повече нищо лошо няма да ти се случи. Докато си с мен, никой няма да те нарани! Първо обаче трябва да се научиш да ми вярваш… разбираш ли?
Само че аз му нямам доверие. Изобщо. Сигурна съм, че ако го бе грижа за мен, ако наистина бе толкова богат и влиятелен, както твърди, щеше да ни купи всичките. Защо разделя семейството ми? Защо взима само мен?
Не успявам да видя повече, защото Деймън взима дистанционното, натиска копчето и сцената изчезва, сякаш никога не е съществувала. Най-после разбирам какво имаше предвид под „редакция“.