Целта му не е само да ми спести тъжните и ужасни моменти, като например тези на смъртта ми. Той предпазва себе си, представата, която внимателно е изградил за личността си… Не желае да науча за срамните му дела…
Като случката, на която станах свидетел преди малко. Той може да я изтрие, но тя ще остане в паметта ми. Завинаги.
Не осъзнавам, че съм ахнала и съм издала присъствието си, докато той не скача от дивана. Взирам в разширените му от уплаха очи и притесненото му лице.
— Евър! — гласът му е прекалено висок, изпълнен с паника. — От колко време си тук?
Аз обаче не отговарям. Изражението ми е достатъчно красноречиво.
Погледът му се стрелка между лицето ми и екрана. Прокарва треперещи пръсти през лъскавата си тъмна коса, после отпуска ръце край тялото си. Говори задъхано, думите му пресекват:
— Не е каквото си мислиш! Кълна се, изобщо не е каквото изглежда!
— Тогава защо изряза сцената? — Погледът ми е остър, в него няма колебание, нито намек за прошка. — Нима не я изтри, за да не мога да я видя?
— Това не е цялата история, има още много неща, които не знаеш, а аз…
— Значи ми нямаш доверие? — прекъсвам го рязко.
Не искам да слушам оправданията му. Няма смисъл да отрича, след като и двамата видяхме ужасната сцена.
— Нима след всичко, което сме преживели заедно, след всичко, което сме споделяли, ти все още криеш нещо от мен?
Опитвам се да успокоя дишането си и притискам ръце към корема си. Чувствам се отвратена от всичко това, прилошава ми.
— Добре, Деймън. Кажи ми тогава… докъде се простира това твое редактиране? Какво още си изрязал, какво още пазиш в тайна от мен?
Припомням си казаното от Хевън в тоалетната. А също и предупреждението, което отправих сама към себе си — да не попадам в капана й, да не й позволявам да използва върху нас тактиката „разделяй и владей“. Почти веднага обаче изоставям тази мисъл. Нали видях сцената! Доказателствата са неоспорими.
— Първо чака до последния възможен момент, за да ми кажеш истината за мен и Джуд. А сега… сега това?! — поклащам глава, а в ума ми още се въртят видените образи: момичето, което бях аз, и онзи, който беше той — или все още е.
— Играеш някаква извратена игра, така ли, Деймън? Така ли трупаш точки? Би ли ми казал колко пъти — и в колко животи — си ме отделял от семейството и приятелите ми?
Той ме поглежда, лицето му е пепелносиво. Аз обаче съм набрала инерция и нямам никакво намерение да спирам.
— Значи първо онзи живот, който току-що видяхме, после сегашния…
Млъквам, защото знам, че съм несправедлива. Аз съм онази, която бе така запленена от магията на Съмърленд, че по собствена воля остана там, докато останалата част от семейството ми продължи отвъд. Въпреки това, ако той не ми бе дал да пия от еликсира, може би в крайна сметка щях да ги последвам. Може би сега щяхме да бъдем заедно. Толкова съм разстроена от мислите си, от картините, които не спират да се въртят в ума ми, че не мога да реша… Кое е по-добро за мен — да бях умряла и да бях си отишла със семейството си? Или това, че оживях и трябва да реша всички тези проблеми?
Обръщам се. Краката ми треперят и ще се подгънат всеки момент, сърцето ми се блъска в гърдите, сякаш иска да ги пробие и да изскочи. Трябва да се махна оттук и да си поема въздух. Не мога да дишам.
Чувам гласа на Деймън зад гърба си. Той ме вика, моли ме да спра, казва, че ще ми обясни всичко, че той…
Аз обаче не спирам.
Не забавям ход.
Бягам, докато не стигам пътя за дома.
Единайсета глава
— Какво, по дяволите, става, Евър?! Напуснала си училище и си забравила да ми кажеш, така ли?
Вдигам поглед от касата, където маркирам поредната продажба. Насреща стои Майлс, който наднича иззад гърба на клиентката ми, на която тази сцена въобще не й е забавна. Отправям му остър поглед, който казва: „Точно сега ли намери?!“, и с любезна усмивка взимам кредитната й карта. Увивам в лилава хартия книгите и дисковете й с медитационни упражнения, прибирам ги в торба в същия цвят и я изпращам до вратата. Звукът от звънчето приглася на резките ми думи:
— Много добре се получи! — опитвам се да надвикам шума от затръшващата се врата на магазина. — Съмнявам се, че клиентката ще дойде пак.
Майлс махва с ръка, сякаш това няма никакво значение.