— Какво толкова. Имаме много по-важни теми за обсъждане от финансовото състояние на Джуд.
— Аха, и какви например?
Пъхвам касовата бележка в лилавата картонена кутия. Усещам тежкия поглед на Майлс: чака да му обърна внимание, за да премине към истинската причина за посещението си.
— Ами например теб.
Наблюдава ме, докато се настанявам на високото столче пред щанда и скръствам ръце на гърдите си. Старая се изражението ми да не издава нито интерес, нито безпокойство. Седя и търпеливо чакам да продължи.
— Да започнем с това, че те мярнах в училище само на първия ден. Което означава, че повече не си идвала, защото те чаках пред класните стаи, на масите по време на обяд, пред шкафчето ти. Обаче нищо! Niente. И стигнах до заключението, че не ходиш на училище.
Свивам рамене, без да казвам нищо. Засега не искам нито да потвърждавам, нито да отричам. Първо трябва да разбера какви са доказателствата по обвинението.
— Сигурно ще кажеш, че си имаш основателни причини. Че това продължително отсъствие — или може би удължена лятната ваканция — не ми влиза в работата. Обаче държа да ти кажа, че грешиш! Определено е моя работа. Защото като твой приятел, един от най-добрите ти приятели всъщност, съм длъжен да те уведомя… Това, че не се вясваш и не даваш никакви обяснения, засяга не само мен, а всички ни. Дори хора, които не смяташ за свои приятели.
Не зная какво да му отговоря, но пък и няма кой знае какво значение. Майлс обожава монолозите и по всичко личи, че скоро едва ли ще ми даде думата.
— Хора като мен и Деймън, а също и Хевън… Е, тя може би вече не, но… Ще се върнем на нея по-късно. Имах предвид, че ти като че ли… — Млъква за миг и пъха палци в гайките на колана си, сякаш това ще му помогне да намери подходящите думи. — Като че ли ни игнорираш. Все едно си ни отхвърлила напълно или си ни изтрила от списъка на хората, за които те е грижа.
— Майлс… — чудя се какво да му отвърна. — Виж, схващам какво се опитваш да ми кажеш, наистина. Разбирам защо се чувствате така, но… причините са съвсем други. Много са и са сложни, историята е твърде заплетена. Ако ти разкажа цялата истина…
Затварям очи и поклащам глава. Сериозно, какво бих могла да му кажа? Та самата аз през половината време си мисля, че сънувам…
— Виж, не мога да ти разкрия подробности, но ако знаеше и една стотна от това, което се случва в момента… щеше да си ми дълбоко благодарен, че съм те държала в неведение. Съжалявам, че се чувстваш пренебрегнат. В момента ти си единственият ми истински приятел. Обещавам да ти се реванширам в най-близко бъдеще. Кълна се. Обаче точно в момента съм… малко съм заета.
— Ами Деймън? И на него ли ще се реваншираш?
Стрелвам го с поглед, без изобщо да се опитвам да прикрия шока си. Не мога да повярвам, че е решил да се разправя с мен за това.
— Моля те, недей да си вадиш заключения за неща, които не разбираш! Не знаеш почти нищо, независимо какво си мислиш! — Тонът ми е по-остър, отколкото исках, но не се извинявам. — Има още много неща, които не можеш да проумееш. Които изобщо не са толкова прости, колкото изглеждат. Повярвай ми, причините се коренят много дълбоко…
Той свежда очи и започва да чопли мокета с върха на обувката си. Опитва да си събере мислите и да реши как да ме подхване. После вдига глава, вперва поглед в мене и отсича:
— А дали някое от нещата, които уж не разбирам, има нещо общо с факта, че си…
Цялото ми тяло се вкаменява, не съм в състояние да дишам. Думата вихрено се завърта наоколо ми и се втурва към мене, сблъсква се с енергийното ми поле и ме оставя безмълвна и бездиханна, преди още да я е произнесъл…
Не мога да направя нищо, няма как да го спра, не мога да му попреча да я изрече.
— … безсмъртна?
Погледът му е прикован в моя и не ми позволява да отклоня очи, колкото и да ми се иска.
Усещам, че ме облива студена пот.
— Или с това, че си медиум? Че имаш какви ли не психически и физически способности? Или че ще останеш завинаги млада и красива? Няма да остарееш, няма да умреш, точно както скъпичкия Деймън, който се мотае наоколо от шестстотин години и наскоро те е направил безсмъртна като него? Кажи ми, Евър, на прав път ли съм? Това ли имаше предвид?
— Откъде… как…
Думите засядат на гърлото ми. Неговият глас набира сила:
— А, да не забравяме и Дрина, която, оказва се, също е била безсмъртна. Както и покойният вече Роман, Марко, Миса и Рейф — онези трима досадници, с които Хевън се мъкне напоследък по някаква незнайна причина. Естествено не бива да пропускам и най-скорошното попълнение в списъка великолепните безсмъртни — скъпата ни приятелка, нейна милост Хевън. Или по-точно моята скъпа приятелка и твой настоящ враг. Макар че решението да я направиш безсмъртна си е твое. Това ли са нещата, които твърдиш, че не знам и няма начин да проумея?