Преглъщам мъчително, твърде втрещена, за да отвърна. Не съм в състояние да мисля, не мога да сторя нищо друго, освен да стоя и да го гледам с отворена уста. От една страна, съм ужасена от начина, по който той изложи всичко — голите, неукрасени факти от неописуемо странния ми живот, така изчерпателно описани, така добре подредени, че звучат нереално дори в моите уши.
Същевременно една малка част от мен изпитва облекчение. Твърде дълго пазех тази тайна и сега се чувствам по-лека и по-жива. Сякаш от раменете ми се е смъкнал товар, който съм била прекалено слаба да нося сама.
Майлс обаче не е приключил. Всъщност едва сега започва. Опитвам се да се съсредоточа върху думите му, да следя мисълта му.
— И знаеш ли в какво се състои най-голямата ирония? Ако погледнеш на нещата сериозно, логично и последователно, ще заключиш, че аз съм този, който би трябвало да те избягва!
Не мога да си обясня как точно е стигнал до въпросното заключение, но знам, че ще ми обясни.
— Можеш ли да си представиш как се чувства човек, който е разбрал, че приятелите му — същите, с които се е чувствал толкова добре и толкова сигурен, че им е споделял и най-съкровените си тайни — до един са го лъгали? Че всичките принадлежат на много елитен и много таен клуб, в който същевременно всеки е добре дошъл… Всеки, освен мен самият!
Спира задъхан и започва да клати глава. Тръгва към предната част на магазина и се вглежда през витрината в обляната от слънце улица. Когато проговаря отново, гласът му е мрачен и нисък и отразява тежестта на думите му:
— Честно ти казвам, Евър, наистина боли. Колкото и пъти да го обмислям, винаги стигам до един и същи извод. Така, както аз виждам нещата — не че някой друг би ги видял различно — ти не искаш аз да стана безсмъртен. Сякаш не искаш да ме познаваш и да бъдем приятели завинаги.
Обръща се и ме поглежда право в очите. По изражението му разбирам, че положението е по-лошо, отколкото ми се стори първоначално. Усещам, че много бързо трябва да кажа нещо, за да го успокоя и да го разубедя, но той не ми дава възможност. Набрал е скорост и се хвърля на ринга за втория рунд… А аз трябва да чакам да дойде моят ред.
— Но знаеш ли кое е най-ужасното? Можеш ли да си представиш кой в крайна сметка реши да ме осветли по въпроса?
Не казвам нищо, защото е очевидно, че въпросът е риторичен. Това си е неговото представление, неговият сценарий, а аз нямам право да му отнемам мястото под прожекторите.
— Единственият човек от вашия потаен и отбран кръг на безсмъртни красавци, единственият, който пожела да слезе на моето ниво, без да се прави на интересен и да дрънка глупости, без да лъже или шикалкави, онзи, който има смелостта да ме погледне в очите и да ми каже истината, е за голяма моя изненада…
Няма смисъл да довършва изречението. Още преди да назове името, аз знам.
Деймън.
Припомням си деня, когато Майлс изпрати по електронната поща снимки на портретите, които бе намерил във Флоренция — същите, които Роман бе решен да открие. Пръстите на Деймън трепереха, когато му подадох телефона, той стисна зъби, смело прие разкриването на тайната, която бе пазил в продължение на столетия.
Закле се да обясни на Майлс, да спре да се прикрива и да лъже, да свали картите на масата.
Аз обаче така и не вярвах, че действително ще го стори.
— Деймън — потвърждава Майлс. — И като си помисля, че го познавам само от… година? Не, по-малко. Със сигурност от по-отскоро, отколкото теб. Да не говорим за Хевън, с която сме приятели от цяла вечност! Но ми каза не една от вас, а той. Независимо че с него разговарям много по-рядко, отколкото с вас двете, именно той реши да ми разкаже. Независимо, че е човек, който предпочита да си мълчи и няма навика да споделя… Сега поне знам защо… Както и да е, макар че с него не бяхме близки, единствено той се отнесе с мен като с истински приятел. Като човек, на когото може да се има доверие. Седна и ми разправи всичко — за теб, за него, цялата история!
— Майлс… — гласът ми е колеблив и пресекващ, защото не знам какво да му кажа, нито дали ще ме изслуша.