Той обаче не ме прекъсва. Гледа ме право в очите с предизвикателно повдигната вежда. Разбирам, че ще ми даде възможност да изложа целия мръсен списък с причини, поради които се налагаше да го държа в неведение. Преди обаче да започна, преди да му обясня защо не бива да се сърди, а дори да ми е благодарен за незнанието си, трябва да разбера какво му е казал Деймън.
И нещо още по-важно — причините, поради които е решил именно сега да изплюе камъчето. Защо му е издал всичко, след като е можел да остави някои неща за по-късно… за доста по-късно.
Затварям очи и оставям ума си да се слее с този на Майлс. Осъзнавам, че се отмятам от собствената си клетва никога да не подслушвам тайните мисли и спомени на приятелите си, освен ако не е крайно наложително. Няма начин, трябва да разбера какво се е случило през онзи ден.
Думите „прости ми“ изпълват пространството помежду ни, разцъфват като цвете, нарастват и добиват форма, докато накрая виждам всяка отделна буква. Надявам се, че и той може да ги усети, че ще ми прости онова, което се каня да направя.
Дванайсета глава
Протягам се рязко се над щанда, толкова бързо, че Майлс няма възможност да ме спре. Няма и представа какво ще се случи, преди да е станало прекалено късно. Притискам яростно китката му върху стъклото — много по-силно, отколкото възнамерявах — след което залепвам длан върху неговата. Той не е в състояние да помръдне, напълно безпомощен е срещу силата ми. Осъзнавам, че се бори, извива се и се опитва да се освободи.
Напразно. Почти не обръщам внимание на усилията му. Отчитам ги, но мисълта е неясна и бързо я изтласквам в дълбините на съзнанието си. Когато става въпрос за груба сила, никой не може да се мери с мен.
Най-сетне Майлс също го разбира, изпуска дълбока въздишка и се предава. Отваря ума си и ми позволява да направя, каквото съм решила.
Плавно и лесно се вмъквам в главата му. След секунда успявам да се ориентирам, отделям всички странични мисли и се насочвам към сцената, която искам да видя.
Съзирам Майлс, който се качва в колата на Деймън. Първоначално изглежда спокоен и дори щастлив, явно очаква приятен обяд извън територията на училището. След малко обаче, когато Деймън ускорява и изхвърча от паркинга, рязко сграбчва седалката си; очите му са разширени, лицето му е изкривено от страх. Честно казано, не знам кое ме изненадва повече — онова, което Деймън се кани да направи, или фактът, че все още спазва обещанието си да ходи на училище и да влиза в часовете, макар аз самата да не съм стъпвала там от първия учебен ден.
— Не се безпокой — заявява Деймън с усмивка и хвърля поглед към пребледнелия Майлс. — В пълна безопасност си. Почти мога да ти го гарантирам…
— Почти? — потръпва Майлс и раменете му хлътват, а очите му се присвиват.
Междувременно Деймън се промъква между колите, лавира между тях със скорост, много по-висока от тяхната. Майлс му хвърля боязлив поглед и промълвява:
— Е, сега поне знам къде си се научил да караш така… всички италианци шофират като откачени! — Поклаща глава и отново потръпва, при което Деймън се разсмива на висок глас.
Сърцето ми сякаш ще се пръсне. Достатъчно е само да чуя този звук, и ме заливат чувства, от които не мога да избягам. Не мога да отричам повече.
Той ми липсва.
Толкова много, че ще полудея.
Стига ми само да го видя — да видя как лъчите на слънцето се отразяват в лъскавата му тъмна коса и как силните му ръце умело въртят волана — и ми става ясно колко празен е животът ми без него.
Веднага обаче спирам да мисля за това. Припомням си всички причини, поради които постъпих по този начин. Все още има толкова много неща, които не зная за предишните ни животи заедно. Първо трябва да ги науча, за да реша как да постъпя, как и накъде да продължим.
Отхвърлям и тези мисли. Нямам време за това, трябва да продължа да гледам.
Деймън спира пред „Шейк Шак“ и купува на Майлс шейк с кафе и парченца какаови бисквити, а после двамата сядат на една от онези боядисани в синьо пейки… абсолютно същата, на която веднъж седнахме аз и Деймън.
Известно време той наблюдава красивия плаж, осеян с множество разноцветни чадъри, редицата сърфисти, които очакват поредната голяма вълна, ятото чайки, които кръжат над тях. После се обръща отново към Майлс, който кротко и мълчаливо отпива от шейка си и го чака да заговори.
— Аз съм безсмъртен — заявява накрая Деймън и го поглежда право в очите.