Просто така — хвърля бомбата без никакво предисловие или предупреждение. Изражението му е търпеливо, спокойно и сдържано. След безобразното си изявление млъква, за да даде възможност на Майлс да осмисли казаното и да отреагира.
Майлс се задавя с напитката си, изплюва сламката от устата си и забърсва уста с ръкава си. Докато зяпа Деймън с широко отворени очи, невярващо пита:
— Scusa!
Деймън се разсмива. Нямам представа дали го забавлява нескопосаният опит на Майлс да говори на италиански, или с желанието му да се престори, че не е чул правилно.
— Не, ушите ти не те лъжат. Аз съм безсмъртен. Бродя по тази земя повече от шестстотин години. Съвсем доскоро това важеше и за Роман и Дрина.
Майлс ахва и напълно забравя за шейка си. Погледът му пробягва по лицето на Деймън, сякаш това ще му помогне да проумее невъобразимото.
— Извини ме, че го казах така безцеремонно. Целта ми не е да се порадвам на смайването ти. Просто опитът ме е научил, че подобни невероятни новини е най-добре да се сервират бързо и директно. Достатъчно си патих от това, че криех истината…
Очите му се взират невиждащо в далечината, замислени и тъжни. Разбирам, че има предвид мен и това, че толкова дълго кри истината, като не ми разказа за общото ни минало.
— Освен това предположих, че вече си се досетил — ако не за всичко, то поне за част от истината. Роман се погрижи за това, като ти подсказа как да откриеш онези портрети. Сигурен съм, че си си извадил някакви изводи, след като си ги разгледал внимателно.
Майлс примигва няколко пъти, после зарязва шейка на масата и се вглежда в Деймън с безкрайно объркано изражение.
— Ама… — гласът му е дрезгав и несигурен; налага му се да прочисти гърло и да започне отначало: — Аз, ъъ… всъщност нищо не разбирам.
Присвива очи и започва да го оглежда подозрително:
— Като за начало, кожата ти съвсем не е тебеширенобяла, нито изглеждаш болнав. Всъщност точно обратното — винаги си бил със солиден слънчев загар и пращящ от здраве. Освен това, ако не си забелязал, сега е ден, а ти очевидно нямаш проблем да се разхождаш под ярка слънчева светлина. Съжалявам, че ти го казвам, но в думите ти няма никакъв смисъл.
На лицето на Деймън се изписва объркване, по-голямо дори от това на Майлс. Известно време се опитва да схване за какво говори. Накрая успява да навърже нещата, отмята глава назад и се разсмива — чистосърдечно, с цяло гърло. Минава доста време, преди да успее да се съвземе и да обясни:
— Аз не съм някакъв безсмъртен от митологията, Майлс. Съвсем истински съм. Не ми се налага да избягвам слънцето, нямам остри кучешки зъби и определено не пия кръв. — Той поклаща развеселено глава — вероятно си е припомнил онзи път, когато аз направих същото предположение. — Всъщност сме само аз и вярната ми бутилка еликсир…
Повдига въпросната бутилка и леко я разклаща. Майлс наблюдава червената течност като хипнотизиран. На яркото следобедно слънце проблясва най-търсената и желана от човечеството субстанция, чийто състав най-видните учени на света опитват да открият от стотици години, заради която са били убити родителите на Деймън, а сигурно и много други.
— Повярвай ми, това е всичко, което ми е необходимо, за да ме поддържа жив… завинаги.
Известно време седят, обгърнати в мълчание. Майлс изучава Деймън, търси издайнически белези, нервни тикове или друг знак, че става въпрос за някой луд, страдащ от мания за величие, търси несъответствия в историята му, да го хване в лъжа или нещо такова… Деймън пък само седи и чака. Дава му възможност да свикне с мисълта, която никога преди не му е хрумвала.
И когато това се случва и Майлс отваря уста, той го прекъсва и отговаря на неизречения още въпрос:
— Баща ми беше алхимик — в онези времена, когато това не бе нещо необичайно. Много учени провеждаха подобни експерименти.
— И кога точно е било това? — пита Майлс, когато си възвръща способността да говори.
Очевидно не вярва, че е било толкова отдавна.
— Преди шестстотин години… плюс-минус няколко — Деймън свива рамене, сякаш точната дата няма значение.
Аз обаче знам, че това съвсем не е така. Знам също колко много държи на времето, прекарано със семейството му, общите им спомени и щастието, споделено преди така ненавременната им и жестока смърт. Освен това съм наясно колко болезнено е за него да го признае. Обикновено се преструва на безразличен и твърди, че едва си спомня онзи период.