— Беше по времето на Италианския ренесанс — добавя.
Продължават да се гледат мълчаливо и макар Деймън по никакъв начин да не издава емоциите си, аз съм сигурна, че му е ужасно трудно да говори за това. В момента неговата най-грижливо пазена тайна, онази, която брани с огромни усилия в продължение на шест века, излиза на бял свят, разлива се като вода от счупена стомна.
Майлс избутва настрани шейка си и заявява:
— Дори не знам какво да кажа в момента… освен може би „благодаря“. Благодаря, че не ме излъга. Че не се опита да ме убедиш, че тези портрети са на далечни роднини или някакво странно съвпадение. Благодаря ти, че ми каза истината. Всъщност колкото и невероятно, и странно да звучи…
— Ти вече си знаел!
Пускам ръката му и се отдръпвам толкова рязко, че му отнема няколко секунди да проумее, че вече не е мой пленник. Потръпва и започва да разтрива китката си, за да си възвърне нормалното кръвообращение.
— Божичко, Евър, ти не чукаш ли, преди да влезеш?!
Започва гневно да крачи из магазина, край лавиците с книги и статуетки на ангелчета, дисковете и рафтовете с разни дреболии, после се заковава на място, обръща се и тръгва обратно. Трябва му известно време да се успокои и да ми прости. Да изкара яда си на нещо, преди да ме погледне в очите.
Прокарва палец по гръбчетата на няколко книги, после се обръща към мен:
— Едно е да знам, че си в състояние да четеш мислите на хората, а съвсем друго наистина да проникнеш в ума ми без мое съгласие!
Започва да мърмори нещо под носа си.
— Съжалявам… — прошепвам, въпреки че това нескопосано извинение очевидно не е достатъчно. — Наистина! Аз… Заклех се никога да не го правя. И, общо взето, спазвам обещанието си. Но понякога… ох, как да кажа… понякога ситуацията налага драстични мерки.
— Тоест, правила си го и преди?! Това ли искаш да ми кажеш?
Явно допуска най-лошото — че нахлувам в ума му толкова често, че вече се чувствам там като у дома си. Макар че това изобщо не е така и че определено бих предпочела да не се признавам за виновна, знам, че трябва да му кажа. Ако искам някога да си върна доверието му, трябва му обясня.
Поемам си дълбоко въздух.
— Да. Няколко пъти съм прониквала в ума ти, без да те предупреждавам и без да те питам, за което дълбоко съжалявам. Наистина. Знам, че за теб това е немислимо нахлуване в личното ти пространство.
Той прави многозначителна физиономия и ми обръща гръб. Започва да мърмори, с което иска да ме накара да се чувствам неудобно. И успява. Не че го обвинявам. Влязох в ума му, подслушах най-интимните му мисли. Надявам се да съумее да ми прости.
— С други думи, аз нямам тайни от теб, така ли? И ти знаеш всичко за мен, дори неща, които не бих искал да научаваш? — Поглежда ме гневно. — И откога го правиш, Евър? От мига, в който се запознахме, предполагам…
Поклащам глава. Трябва да ми повярва на всяка цена.
— Не, съвсем не! Тоест… да, няколко пъти ти прочетох мислите, както вече ти казах, но само в случаите, когато смятах, че може да знаеш нещо, което…
Млъквам за миг, поемам си дълбоко въздух и обмислям следващите си думи. Той стои със стиснати зъби и юмруци. Нещата изобщо не се развиват в желаната от мен посока, но това не променя факта, че му дължа обяснение. Трябва да му кажа всичко, независимо че рискувам да го разгневя. Прочиствам гърлото си и продължавам:
— Честна дума! Правила съм го единствено когато исках да разбера дали не си научил истината за Деймън и мен. Заклевам се, не съм надничала в ума ти по никакъв друг повод. Не съм си и помисляла да направя нещо толкова безнравствено и грозно. Освен това преди чувах мислите на всички. Стотици, дори хиляди мисли, които ме нападаха от всички страни. Имах чувството, че ще оглушея. Затова непрекъснато носех качулката и айпода. Нали не смяташ, че е било просто от липса на вкус?
Млъквам и го поглеждам: напрегнатите рамене, начина, по който нервно изпъва гръб.
— Единствено по този начин можех да блокирам всичко това. На теб може и да ти е изглеждало смешно и дори ненормално, но ми вършеше добра работа. Едва когато Ава ме научи как да издигам защитна преграда и да изключвам всички чужди мисли и енергии, започнах да се чувствам нормално и изоставих качулката и слушалките. Така че, да, донякъде си прав. От деня, в който се запознахме, чувах всяка мисъл, която преминаваше през главата ти… както и тези на всички останали. Това не значи, че съм искала да подслушвам… Просто нямах избор. Другите неща обаче са си твоя работа, Майлс. Честно ти казвам! Наистина внимавах да не разкривам тайните ти и нещата, които не искаше да зная. Трябва да ми повярваш!