Преглъщам с усилие, загледана в аурата му, която в момента блести в яркожълто. Това е единственото потвърждение, че не се е поддал на изкушението… поне засега.
— Честно казано, тя бе толкова убедителна, че би засрамила всеки търговец. Накрая й казах, че ще обмисля предложението й — свива рамене. — Че сам ще проуча нещата и ще й се обадя след около седмица.
Подскачам. Толкова много думи напират в устата ми, че за малко да се задавя.
Той обаче само се разсмива — дълбоко, гърлено и толкова силно, че се превива. Поклаща глава и ме поглежда с весели пламъчета в очите.
— Успокой се, шегувам се. Ти за какъв ме взимаш? За някакъв суетен и лекомислен идиот ли? — усеща как са прозвучали думите му и бърза да се поправи: — Извинявай, не исках да те обидя. Имах предвид, че пак й отказах, твърдо и недвусмислено. А пък тя ми отвърна, че предложението й все още важи. Че ако променя решението си, фонтанът на младостта ме очаква.
Поглеждам го, удивена, че е отхвърлил подобна възможност. Джуд например винаги е твърдял, че не би избрал безсмъртието, но пък на него никой не му го е предлагал. Кой знае какво би избрал в крайна сметка. Ами Ава? На нея й оставаше само една крачка. Вярно, че спря, преди да я направи, но… Сигурна съм, че освен Майлс и Ава няма много хора, които биха отхвърлили предложението.
На лицето му се появява престорена обида.
— Какво?! Наистина ли си толкова изненадана? Нима си смятала, че някой като мен — гей и актьор — непременно ще се вкопчи в такава възможност? Това са стереотипи, Евър. Засрами се!
Поглежда ме така презрително, че се сепвам. Засрамена и гузна, се втурвам да се оправдавам, но преди да отворя уста, той се ухилва победоносно.
— А така! На това му се вика актьорско майсторство! — разсмива се и цялото му лице се озарява от удоволствие. — Е, поне що се отнася до тази, последната част — за стереотипите и срама. Останалото си беше истина. Виждаш ли колко добър съм станал?
Прокарва пръсти през косата си, а после подпира лакти на щанда и се навежда към мен:
— Единственото, което искам, единствената ми мечта е да бъда актьор! Изцяло отдаден на професията си. Това е едничката ми цел. Амбицията, на която съм посветил живота си. Нямам никакво желание да ставам холивудска звезда с фалшива усмивка и намазана с гел коса. Като свален от корицата на списание „Пийпъл“. Не си падам по купоните и скандалите на Холивуд, нито по клиниките за лечение на зависимости. Интересува ме единствено изкуството. Искам да вдъхвам живот на написаните истории, да се превъплътя в най-различни образи… Не мога да ти опиша какво е усещането да се слееш с дадена роля — невероятно е! Искам да го изпитвам отново и отново. И искам да играя не всякакви роли, не само на млади и хубави мъже. А пък за да уча, за да се развивам и усъвършенствам, трябва да опозная живота. Трябва да грабя от него с пълни шепи, и то на всичките му сцени — тази на младостта, средната възраст и старостта… Човек не може да изиграе живота, ако не го е изживял преди това.
Млъква за малко и очите му пробягват по лицето ми, сякаш иска да се увери, че го разбирам. После продължава още по-разпалено:
— А страха от смъртта, от който си се освободила, аз го искам, имам нужда от него! Той е една от основните, първични движещи сили, присъщи на хората. Нямам причина да се стремя да се отърся от него. Всичко, през което преминавам, всичко, което преживявам, е гориво за моето изкуство… Но за това трябва да остана смъртен. Няма да постигна нищо, ако съзнателно се превърна в някой празноглав хубавец, замръзнал във времето, който не се променя векове наред.
Чудя се дали да се чувствам облекчена, или засегната. Като погледна на нещата глобално, избирам първото.
— Съжалявам. Не искам да те обидя. Просто се опитвам да ти обясня моята гледна точка. А, да не забравям и колко обичам да си хапвам! Изобщо не мога да си представя да съм на постоянна течна диета до края на вечността. Освен това харесвам малките промени, които настъпват с всяка изминала година, печата, който оставят. И дори да не ти се вярва, искам да запазя даже белезите си. Харесвам си ги. Те са част от мен… част от историята, която ме прави този, който съм. А някой ден, ако имам късмет и живея достатъчно дълго, за да се превърна в старец — импотентен, изкуфял, дебел и плешив — е, тогава ще бъда щастлив, че имам спомени. Стига да не се разболея от Алцхаймер, разбира се. А сега сериозно… Евър, преди отново да започнеш да се оправдаваш и защитаваш — вдига ръце, за да ме спре, — преди да тръгнеш да ми обясняваш, че Деймън е натрупал достатъчно спомени за всички ни и въпреки това се чувства чудесно и е щастлив, нека ти кажа какво всъщност имам предвид. Онова, което искам повече от всичко, е да стигна края на живота си и когато това се случи, да имам ясна представа и спомен какъв съм бил някога и какъв съм станал. Да покажа, че съм направил най-доброто, на което съм бил способен, с онова, което ми е било дадено. Че съм изживял пълноценно живота си.