Гледам го втренчено и се опитвам да си върна гласа, да кажа нещо, но не мога. Гърлото ми е свито и думите отказват да минат през него. А после, преди да успея да се спра, да отместя погледа си и да се съсредоточа върху нещо друго, сълзите рукват.
Рукват така, че не мога да ги спра. Не успявам да потисна хълцането, да скрия как се тресат раменете ми, обзелото ме отчаяние, от което стомахът ми се свива.
Майлс заобикаля щанда и ме грабва в прегръдките си, започва да гали косата ми и да ме успокоява. Но нежните утешителни думи, които шепне в ухото ми, не ми действат.
Защото знам истината.
Наясно съм, че не всичко ще е наред.
Защото, макар да притежавам вечна младост и красота, макар че никога няма да остарея, да се разболея и да умра, също така няма и да изпитам тази прекрасна нормалност, която Майлс току-що описа.
Тринайсета глава
В събота следобед се окачва, че няма как да ги отбягвам повече. Сабина е застанала до кухненския плот и реже зеленчуци за гръцка салата. До нея Миноз щедро пълни пирожките със смляно пуешко месо.
— Ей, Евър — вдига поглед и ми се усмихва той. — Искаш ли да се присъединиш към нас? Има още много, ще стигне за всички ни.
Поглеждам към Сабина, чиито рамене се напрягат. Ножът в ръцете й се стоварва върху дъската по-силно от необходимото и почти сплесква домата, вместо да го разполови. Става ми пределно ясно, че тя далеч не ми е простила, нито пък ме е приела. Нямам сили да се боря с нея в момента.
— Ъ-ъ, всъщност тъкмо се канех да излизам — измърморвам, избягвайки погледа му.
Надявам се да не се опитва да ме спре, за да си бъбрим. Наистина искам да се махна час по-скоро оттук.
Промъквам се към изхода и вече съм на една крачка от свободата, когато Миноз приключва с пирожките и казва:
— Би ли ми отворила вратата, ако обичаш?
Застивам на прага. Ясно ми е, че не просто ме моли за помощ, ами иска да си поговорим на спокойствие някъде, където приятелката му не може да ни чуе. Няма как да се измъкна, така че отивам с него до скарата. Известно време той се занимава с приготвянето на храната. Изглежда толкова погълнат от задачата, че решавам да го оставя, мислейки, че съм сбъркала по отношение на намеренията му. В този миг обаче той пита:
— Е, как върви училището тази година? Не те виждам често… Всъщност май не съм те виждал изобщо.
Поглежда ме крадешком и отново се връща към работата си — поръсва месото с подправки, докато аз стърча безмълвно и се чудя какво да му отговоря.
Естествено, няма смисъл да лъжа човек, който може просто да провери дневника с присъствията, така че само вдигам рамене:
— Е, това вероятно може да се обясни с факта, че бях на училище само първия ден. Оттогава не съм стъпвала там.
— А-ха — кимва той и оставя бурканчето с подправката на гранитната лавица до скарата. Едва след това се обръща и ме поглежда. — Тежък случай на загуба на мотивацията, предполагам?
Започвам да се чеша по ръката, макар че изобщо не ме сърби. Би трябвало да спра да се въртя така нервно; и без това изглеждам достатъчно гузна. В този миг погледът ми случайно се спира на прозореца на първия етаж, където Сабина е застанала на пост. При вида й изпитвам неистово желание да побягна.
— Обикновено това се случва чак през последния срок. Теб обаче явно те е пипнало по-рано. Мога ли да ти помогна с нещо?
Ами да, можеш да кажеш на гаджето си да не ме съди. На Хевън — да не се опитва да ме убие, на Онър — да не ме заплашва… А, да — няма да е зле и да ми помогнеш да разкрия истината за общото ни минало с Деймън. В свободното си време пък пробвай да докопаш една бяла риза с петно отпред и да я изпратиш в някоя лаборатория за анализ — това наистина ще е страхотно!
Разбира се, не му казвам нищо подобно. Вместо това свивам рамене и въздъхвам още по-силно с надеждата да схване не толкова деликатния ми намек.
Дори и да е доловил посланието ми, не го показва.
— Слушай, исках просто да знаеш, че не си сама. Независимо какво си мислиш, наистина не си.