— В интерес на истината, най-силно си падам по Амстердам, когато аз бях художник, а ти — моята муза…
— И през по-голямата част от времето бях полугола, покрита само с дългата си червена коса и малко коприна. — Тръсвам глава и се разсмивам — въобще не съм учудена от избора му. — Сигурна съм обаче, че не затова предпочиташ тази сцена, нали? Трябва да е просто съвпадение. Искам да кажа, че гледаш на нещата преди всичко от художествената им страна…
Притискам се към него и го разсейвам с бърза целувка по бузата, като междувременно майсторски измъквам дистанционното от ръката му. На лицето му се изписва престорено възмущение и аз се включвам в играта, като шеговито се преструвам на недостъпна.
— Какво правиш? — пита той притеснено, като прави нов, по-сериозен опит да ми вземе дистанционното.
Аз обаче не се предавам. Всеки път, когато идваме тук, той избира какво да гледаме и искам поне веднъж да го изненадам.
Вдигам устройството високо над главата си и започвам да го прехвърлям от едната си ръка в другата. Твърдо съм решила да не му позволя да го стигне. След малко, леко задъхана от усилията, заявявам:
— Е, щом не можем да стигнем до единодушно решение, мисля да натисна някое случайно копче. Да видим къде ще се озовем…
Лицето му внезапно пребледнява, погледът му става мрачен, строг. Цялото му държане се променя толкова рязко, че се стряскам. Реакцията му е така буйна, че за миг съм готова да се подчиня и да отстъпя, но после променям решението си. Вместо да му подам устройството, натискам наслука един от бутоните. Докато мърморя нещо за типичния му мъжкарски стремеж да контролира дистанционното, екранът оживява и на него се появява изображението на… на нещо, което никога преди не съм виждала.
— Евър! — ахва той. Гласът му е нисък, нетрепващ, но в него се долавя напрежение. — Евър, моля те! Просто ми дай дистанционното… аз ще…
Пресяга се отново, но закъснява. Вече съм го пъхнала под възглавницата.
Твърде късно е да го вземе.
Твърде късно е да отклоня поглед от картината.
Това е… това е американският Юг отпреди Гражданската война. Не знам точно къде, но съдейки по архитектурата и атмосферните условия, става дума за дълбоката провинция. Къщите са в колониален стил, небето е наситеносиньо. Изглежда ужасно задушно. Напомня на така наречения „въвеждащ кадър“, който се използва във филмите, за да стане ясно къде се развива действието.
Внезапно се озоваваме в една къща. „Камерата“ се приближава към някаква фигура и виждам младо момиче. То стои до прозореца, който би трябвало да бърше, но всъщност просто гледа през него. Изражението на лицето й е меко и замечтано.
Тя е доста висока за възрастта си, стройна, с тесни рамене и тъмна кожа. Крайниците й са издължени и слаби, а изпод обикновената памучна рокля се подават тънките й глезени. Дрехата е много стара и износена, очевидно е била преправяна многократно. Въпреки това е чиста и грижливо изгладена. Спретната като всичко останало по нея. Не виждам лицето й, защото е извърнато настрани; само къдравата й тъмна коса, сплетена в сложна прическа от плитки и единични кичури.
Тя се извръща така, че успявам да видя чертите на лицето й, но едва когато се вглеждам в дълбоките й кафяви очи, познавам… себе си!
Ахвам. Взирам се в това толкова младо и така красиво създание, чието изражение е прекалено тъжно за годините му/ ми. Секунда по-късно, когато се появява един много по-възрастен бял мъж, всичко ми става ясно.
Той е господарят. Аз съм робинята. За мен няма време за мечтания.
— Евър, моля те! — настоява Деймън. — Дай ми дистанционното, преди да си видяла нещо, за което ще съжаляваш… нещо, което никога не ще успееш да заличиш от паметта си!
Но аз не го правя.
Не мога да му го дам, не още.
Не мога да откъсна поглед от този странен мъж, когото не разпознавам от предишните си животи, който с огромно удоволствие бие девойката — мен — само защото си е позволила да мечтае за един по-добър живот.
Защото аз не съм там да се надявам, да мечтая. Не съм там, за да си представям далечни места или любов, която ще ме спаси.
За мен няма спасение.
Няма по-добро място.
Любовта няма да се появи.
Така съм родена… и така ще умра.
Свободата не е за тези като мен.
И колкото по-скоро свикна с тази мисъл, толкова по-добре.
— Това ми казва той при всяко стоварване на камшика върху тялото ми.