— Ъ-ъ, ами ти? Ти добре ли си?
На свой ред го оглеждам. Определено изглежда много по-добре от последния път, когато го видях — цветът на лицето му е здрав, а погледът му не е пуст и отнесен. Най-показателен обаче е цветът на аурата му — ярко, наситенозелено. Един поглед към нея е достатъчен да се уверя, че състоянието му се подобрява.
Той кимва утвърдително. Явно иска да оставим тази тема и да разбере каква е причината за срещата ни. Аз обаче продължавам да мълча и той поема инициативата:
— Сериозно. Аз… — поема си дълбоко въздух — започвам да свиквам с идеята, че я няма. Нищо не мога да променя, така че по-добре да го приема, нали?
Измърморвам нещо в съгласие, както и някакви банални успокоителни приказки, които човек едва ли си струва да запомни. После обаче си казвам, че вече отлагах достатъчно дълго. Крайно време е да мина на въпроса. Подготвям се психически и питам:
— Ами Хевън? Виждал ли си я наскоро?
Той отклонява поглед и започва да потрива наболата си брада. Гласът му е уморен и в него се долавя примирение:
— Не, въобще. Което, като се замисли човек, вероятно не е добър знак. От друга страна, всичко това е толкова отвъд възможностите ми, че едва ли бих могъл да преценя обективно.
Очите му пробягват за миг по лицето ми, след което отново се насочват към някаква неопределена точка в далечината.
— А какво ще направиш, ако ти кажа, че това не е вярно? — Млъквам и изчаквам да се уверя, че съм привлякла вниманието му. — Че изобщо не е непосилно за теб?
— Шегуваш се, нали?
Аз не отстъпвам и не променям изражението си.
— Изобщо не се шегувам. Всъщност…
Той обаче не ми дава възможност да довърша. Вече си е направил извод и бърза да ме прекъсне. Смята, че знае за какво говоря, и не желае да го обсъждаме.
— Виж, Евър… — въздъхва и пъха ръце в джобовете на дънките си. — Наистина оценявам загрижеността ти за безопасността ми, но нямам никакви намерения да пия от еликсира и да ставам безсмъртен като теб.
Зяпвам и очите ми се разширяват. Едва успявам да удържа ченето ми да не увисне до коленете. Това ли си мисли, че му предлагам?!
— И преди съм ти го казвал, но не искам да си помислиш, че те осъждам или нещо подобно… Просто… толкова дълъг живот изобщо не е нормален. А и честно казано, това изобщо не е за мен. Наистина, не ме интересува.
Леле! Сега пък и той! Какво им става на тия хора?
— След като посетих Съмърленд и видях Лина… Оф, струва ми се, че само човек, който не е с всичкия си, ще иска да остане тук. Трябва да си наистина луд, за да избереш да останеш излишно дълго в този несъвършен свят, изпълнен с толкова омраза… при условие, че на една крачка разстояние те очаква такова прекрасно и неповторимо място!
Този път, макар думите му да ме засягат, не започвам да плача. Край вече. За добро или за зло, аз съм такава каквато съм. Връщане назад няма. Което съвсем не означава, че ще взема да убеждавам останалите да се присъединят към мен.
— Не може да е толкова зле… все нещо хубаво има, нали? — казвам с надеждата да разведря обстановката.
Той обаче не отвръща на усмивка ми. Гласът му също остава напълно сериозен:
— Да, предполагам, че си права. Не всичко е омраза, подлост и неприятности. От време на време — ако имаш късмет, разбира се — може да откриеш и малко щастие.
— Е, това е прекалено черногледо, не мислиш ли? — смея се насила аз. Думите му ме разстройват повече, отколкото смея да си призная.
— Както и да е. Не исках да те обидя. Просто това не е за мен. Не ме интересува и толкова.
Свивам рамене и се каня да мина на въпроса, заради който дойдох тук.
— Е? Разбрахме ли се? — пита той.
— Да, всичко е наред. Трябва обаче да обсъдим някои други неща.
Махвам му да ме последва и тръгвам към входа. Затварям очи за миг и си представям как ключалката пред мен се отключва. После му подвиквам през рамо:
— Повярвай ми, още дори не сме започнали!
Бутам с две ръце портата и двете й крила се разтварят широко. Мислех, че върви след мен, но когато се обръщам, за моя изненада виждам, че Джуд все още стои от другата страна на вратата.
— Евър, какво става? Защо искаше да се видим тук? Нали беше приключила с училището?
Оглеждам тези няколко сгради, които не съм виждала цяла седмица и които въобще не ми липсваха.
— Явно не съм. Освен това ще са ни необходими пространство и уединение, а за друго място не можах да се сетя.