Той повдига заинтригувано вежди, но аз само му махвам с ръка и тръгвам към гимнастическия салон. И без да поглеждам назад, зная, че този път ме следва.
— И тази врата ли е заключена?
Погледът му пробягва по ръцете, краката и врата ми… общо взето, по всички места, които са разголени.
Кимвам и се съсредоточавам върху ключалката. Чува се щракване и вратата зейва. Подканвам с жест:
— Ти си първи.
Той влиза и тръгва към средата на помещението, а гумените подметки на чехлите му скърцат по лакирания паркет. Спира точно в центъра на залата, слага ръце на кръста си, поема дълбоко въздух и отбелязва:
— О, да! Определено помня тази миризма… като във всеки училищен спортен салон. Човек не може да я сбърка.
Усмихвам се, макар и съвсем бегло. Нямаме време за губене, нито за шеги и лекомислени разговори. Предстои ни много работа. Дошла съм тук с една-единствена цел: да го спася. Или по-точно, да го науча как да се защитава сам, когато мен ме няма. Дори да съм му ядосана, дори да се съмнявам в мотивите и намеренията му, все още смятам за свой дълг да го предпазя от Хевън.
— И така, най-добре да започваме. Няма смисъл да губим повече време.
Той ме поглежда предпазливо. По лицето му проблясва пот. Не мога да разбера дали се дължи на горещо и задушно време, или пък се притеснява в какво се е забъркал и какво очаквам от него.
Мятам чантата си в ъгъла, стягам връзките на обувките си и свалям тениската си. Приглаждам белия си потник и намествам еластичния колан на късите си панталонки, после се приближавам към него и казвам:
— Така, за чакрите вече знаеш. — Заставам срещу него и го измервам с поглед. — Това поне е ясно, като се има предвид, че уби Роман с един-единствен удар.
— Евър, аз…
Мой ред е да го прекъсна и да не му позволя да говори. Не искам да слушам оправданията му. Вече съм ги чувала неведнъж, но не се разколебах — няма да го сторя и сега. Не мога да позволя да ме въвлече в спор, който би могъл да промени мнението ми за него и за обучението му.
— Спести ми го, ако обичаш! — вдигам ръце пред себе си, за да го накарам да замълчи. — Това е друга тема и няма да я обсъждаме сега. Днес ще се спрем само на това, че Хевън притежава сили, каквито дори не можеш да си представиш. Каквито дори аз не мога да си представя.
В момента е направо опиянена от способностите си, което я прави безразсъдна и много опасна. Трябва да се пазиш от нея на всяка цена! Ако обаче я срещнеш случайно или — по-вероятно — ако тя реши да нападне, трябва да си подготвен. Познаваш я достатъчно добре. Коя мислиш, че е най-слабата й чакра?
Той ме поглежда и ъгълчетата на устните му леко се повдигат. Ясно е, че не възприема ситуацията сериозно. А това е ужасна грешка от негова страна.
— Колкото по-бързо ми отговориш, толкова по-скоро ще продължим нататък — заявявам с ръце на кръста. Пръстите ми нетърпеливо потропват по хълбоците ми.
— Третата — отвръща и притиска разперената си длан малко под гърдите, — слънчевата чакра, позната още като центъра на ревността, на неконтролируемия гняв и разрушителните вътрешни емоции. Е? Какво ще кажеш, издържах ли изпита? Мога ли вече да си взема медала и да се прибирам? — повдига въпросително вежди, като продължава да се усмихва.
— Добре, сега аз ще се престоря, че съм Хевън — пренебрегвам въпроса и умолителния му поглед, — и искам да ме нападнеш. Прицели се внимателно, точно както би направил с нея.
— Евър, моля те! Това е смехотворно! Не мога да го направя. Наистина оценявам загрижеността ти, но подобна постановка… — Тръсва глава и дългите златистокафяви кичури се полюшват край главата му. — Това е… смущаващо. Най-меко казано. Чувствам се неловко.
— Смущаващо?!
Имам чувството, че очите ми ще изскочат от орбитите си. Направо не мога да повярвам! Мъжкото его е направо… невъобразимо.
— Ще се престоря, че не съм те чула. Виж какво, тя е в състояние да те нарани по много начини, преди да реши да ти спести мъките и да те довърши, а ти се правиш на срамежлив? Притесняваш се? От мен?!
Наистина нямам думи. Само че трябва да намеря.
— Слушай, ако се притесняваш, че може да ме нараниш, забрави! Това няма да се случи. Не си в състояние да ме нараниш, колкото и да се опитваш. Така че, избий си го от главата и започни да нападаш!
— А, много успокоително! Направо мехлем за мъжеството и самочувствието ми. Имам чувството, че току-що ме скопи, при това с тъп нож.