— Не се опитвам да те обидя — уточнявам аз, — само излагам фактите. Аз съм по-силна и това е факт. Не че има нужда да ти го казвам, вече неведнъж имаше случай да се увериш. Факт е също, че и Хевън е по-силна от теб. Това не можеш да промениш. Аз обаче притежавам нещо, което тя няма.
В погледа, който ми хвърля, не се чете почти никакъв интерес.
— Тя спря да носи амулета си. В момента нищо не я пази. Аз, от друга страна, никога не свалям своя… — В този миг си припомням няколкото случая, в които съм го правила, и се коригирам: — Тоест, вече не го свалям. Освен това моята най-слаба чакра не е тази на слънчевия сплит. Не че ще ти кажа коя е точно, но както и да е. Дори да знаеше, дори да беше толкова отчаян, че да поискаш да ме убиеш, пак щях да ти попреча. Така че се примири — няма изгледи скоро да се измъкнеш оттук и да продължиш с плановете си за вечерта.
Той се намръщва и въздъхва театрално. После вдига ръце в знак, че се предава, и измърморва:
— Добре де, добре. Просто ми кажи какво искаш да направя. Да ти се метна отгоре или какво?
— Става. Защо не пробваш?
Джуд твърдо отсича:
— Съвсем ясно е защо. Тази ситуация е съвсем нереалистична. Никога не бих нападнал Хевън или когото и да било, без да ме предизвика. Всъщност дори и тогава не бих го сторил. Аз съм миролюбив човек и мразя насилието, както добре знаеш. Така че, ако наистина искаш да участвам, ще трябва да измислиш нещо по-подходящо.
— Добре, няма проблем — кимам. Няма да му позволя да се измъкне. — Аз също не възнамерявам да нападам Хевън. Не смятам обаче, че можем да пренебрегнем клетвата й да ни унищожи. Тя даде да се разбере, че няма да ни остави на мира — нито теб, нито мен. И не прави грешката да я подценяваш, Джуд. Напълно способна е да го стори. Особено теб, като се има предвид колко си неподготвен. Може да те победи съвсем лесно. Няма дори да се изпоти. Ти може да не искаш да си безсмъртен, но едва ли искаш да умреш, а именно това ще се случи, ако не внимаваш. Така… Какво ще кажеш аз да те нападна първа? По-добре ли ще се чувстваш? И без това най-вероятно именно така ще се развият събитията.
Той разперва ръце с безразличие. Това ме вбесява дотолкова, че се втурвам към него без предупреждение. Движа се толкова бързо, че той дори не разбира какво се случва. В един момент стои в центъра на салона, хладнокръвен и невъзмутим, а в следващия се оказва притиснат към отсрещната стена. Точно както Хевън направи с мен.
— Ето това ще се случи — казвам му аз и стисвам плата на ризата му толкова силно, че в ръката ми остава парче от нея. Усещам дъха му върху бузата си, плитък и накъсан. Лицата ни са на сантиметър разстояние. Впивам очи в неговите, които от изумление са станали почти кръгли.
— Така ще бъде — толкова бързо и толкова брутално. Няма да имаш време да реагираш.
Дишането му се ускорява, по лицето му се стича пот, сърцето му започва да препуска. Причината обаче не е нито страх, нито изненада, макар безспорно да съм го стреснала.
Не, тази реакция се дължи на нещо съвсем друго.
Нещо, което веднага разпознавам.
По същия начин ме гледаше през онази нощ, когато почти се целунахме в джакузито. Тогава, когато ми каза, че ме обича, че винаги ме е обичал — през всеки един от миналите ни животи — и че няма намерение да се отказва от мен.
Затова, макар че се опитвам да послушам разума си, да пусна ризата му и да се отдръпна възможно най-далече от него, не го правя.
Вместо това го сграбчвам още по-силно, притискам се още по-плътно към тялото му, привлечена от спокойствието, което сякаш се излъчва от кожата му… и потъвам в очите му, синьо-зелени като морето.
Тихото гласче в главата ми ми припомня всички причини, поради които трябва да избягам, и то веднага — подозренията, въпросите без отговор… Тялото ми обаче ги пренебрегва и му отвръща така, както робинята от онзи предишен живот.
Вдигам ръка към лицето му, пръстите ми треперят от желанието да го докоснат, да се слеят с кожата му. Да потъна в него. Името ми се изплъзва от устните му като стон, като молитва, сякаш го боли да го произнесе. Сякаш близостта ми е мъчение за него.
Но аз няма да му позволя да продължи, да каже нещо повече. Притискам пръсти към нежната извивка на устните му, изкушена от топлината им. Какво ли би било усещането да ги докосна със своите устни?
Усещам как сърцето му се блъска в гърдите — имам чувството, че е точно под моята кожа. Опитвам се да се преборя, но ми липсва решителност. Наистина трябва да разбера сама. Трябва да открия веднъж и завинаги истината. Така ще мога да излича въпроса, който ме изгаря. Надявам се целувката му да ми разкрие отговора, както се случи някога с Деймън.