— Преди известно време намекна… Не, това всъщност не бе намек, а твърдение. Каза, че ти е известна някаква тайна от общото ни минало. Това се случи след първото ти посещение във Великите храмове на познанието, което толкова те промени. Когато те попитах какво си видял там, ти не ми даде ясен отговор. По-късно обаче спомена нещо за Деймън… Каза, че в миналото той не е играл честно, но това щяло да се промени, защото, както ти се изрази, знанието е сила, а благодарение на Съмърленд ти вече знаеш много. Беше нещо в този смисъл. Както и да е, какво точно имаше предвид?
Стоя пред него спокойна и безмълвна и чакам да ми обясни. Той започва да търка челото си като човек, внезапно получил главоболие. След малко отпуска ръце покрай тялото си и вдига поглед към мен:
— Откъде искаш да започна? — След което се разсмива рязко и безрадостно.
Каня се да му предложа той да избере, но после размислям. Макар че Деймън бе редактирал всичките ми животи и всеки един съдържа тайна, която той не иска аз да науча, в момента искам да науча само за един. Този, който ме накара да дойда тук и да поискам да целуна Джуд.
— Юга — поглеждам го сериозно. — Американският юг от времето преди Гражданската война. Какво знаеш за тогавашния ни живот, когато двамата с теб сме били роби?
Изведнъж цялата кръв се оттича от лицето му, а очите му помръкват. Случва се толкова бързо, че е направо невероятно. Измърморва нещо нечуто под нос, а погледът му започва да се стрелка наоколо, ръцете и краката му нервно потрепват, сякаш не го свърта на едно място. Докато наблюдавам реакцията му, се питам дали не съм му разкрила нещо, което той не е знаел.
Тази мисъл обаче се изпарява много бързо, когато ме поглежда в очите:
— Значи вече знаеш. — Поема си дълбоко въздух и поклаща глава. — Смаян съм, че е имал куража да ти каже. Колкото и да не го харесвам, трябва да призная, че не е страхлив. А кой знае — може да е просто безразсъден…
— Не ми е казвал — изтърсвам, преди да успея да се спра.
— Да кажем, че аз… ъъ… се натъкнах на нещо, което той определено не искаше да виждам.
Джуд кимва. Челюстта му се напряга, цялото му изражение се променя. Гласът му е нисък и мрачно сериозен:
— Честно казано, не го обвинявам. Това е един от най-лошите ни животи. Ако не и най-лошият. — После свива рамене.
— Поне за мен.
Шестнайсета глава
В понеделник отново пропускам училище — този път, за да отида на заупокойната служба на Лина.
Това обаче е само извинение. Така или иначе нямаше да отида. Макар Миноз да твърди, че дипломата щяла да ми бъде полезна и да ми гарантира по-светло бъдеще, честно казано, аз доста се съмнявам. Това може да важи за нормалните хора, на които дава сериозни шансове да ги приемат в университета, а по-късно да си намерят добра работа. За мен обаче тези неща не значат нищо. Макар само допреди седмица да ми се струваше важно, вече знам, че съм се заблуждавала. Просто отбягвах очевидния факт, че ми е невъзможно да следвам „нормалния“ ход на събитията. Очакват ме живот и бъдеще, които са всичко друго, но не и нормални. И е крайно време да спра да се преструвам, че не е така.
Ако пък трябва да съм напълно искрена, роля за това ми решение има и Деймън. Може би дори най-важната. Работата е там, че още не съм готова да се срещна с него. Сигурно някой ден ще бъда, но в момента този ден изглежда много, много далеч.
Чест му прави, че ме остави на спокойствие. Дава ми възможност да обмисля нещата и сама да избера. От време на време проявява по някое червено лале, но това е единственият начин, по който си позволява да нахлуе в личното ми пространство. Цветето е нежно напомняне за любовта, която ни свързваше някога.
Която все още ни свързва.
Или поне така мисля.
Отвъртам капачката на бутилката с вода и оглеждам просторната дневна. Търся поне една позната физиономия в тълпата. Според Джуд Лина е имала много приятели, в което вече и сама се убедих. Само дето пропусна да ми спомене колко са различни. Колкото и да ми харесва да живея тук, Лагуна Бийч не се слави с особена расова и етническа толерантност, а тук са представени абсолютно всички етноси, за които мога да се сетя. При това много от гостите явно са прелетели целия свят, за да се сбогуват с нея. Около себе си чувам безброй странни акценти, повечето от които не мога да разпозная.
Известно време стоя така и поклащам бутилката в ръка, като се чудя дали да потърся Джуд и да му кажа, че си тръгвам, или да поостана още малко в името на благоприличието. В този миг виждам Ава, която ми маха от другия край на стаята, и бързо започвам да пресмятам от колко време не сме разговаряли. Тръгва към мен, а аз неволно се питам дали и тя не чувства, че съм я изоставила.