— Евър! — поздравява ме с усмивка тя и се навежда да ме прегърне.
Покритите й с тежки пръстени ръце стисват здраво раменете ми, а големите й кафяви очи внимателно ме изучават. След миг се отдръпва и казва:
— Добре изглеждаш! — Смехът й е някак лек и светъл, почти въздушен. — Но пък ти винаги изглеждаш добре, нали?
Вглеждам се в дългата тъмнолилава рокля, която измислих и проявих специално за случая. Джуд изрично забрани да се обличаме в черно. Каза, че за Лина би било ужасно да види тълпа черни врани на погребението си; че не би искала хората да скърбят за смъртта й, а да празнуват живота й. И тъй като лилавото бе любимият й цвят, всички трябваше да си изберем дреха в някакъв негов нюанс.
— Е, тя тук ли е? — питам.
Ава прибира чупливата си кестенява коса зад ушите и от промененото изражение на лицето й разбирам, че си е помислила най-лошото. Смята, че питам за Хевън.
— Лина — уточнявам аз, преди да си отвори устата и да спомене Хевън, за която нямам никакво желание да говоря тук и сега. — Имах предвид Лина. Виждала ли си я?
Очите ми се спират на огърлицата с цитрин, която тя винаги носи, пробягват по везаната лилава туника от чист памук, белите, плътно прилепналите дънки и красивите златисти сандали на краката й. Едва тогава я поглеждам в очите и казвам:
— Знаеш, че не мога да видя духовете, които вече са преминали отвъд, а само онези, които са все още на земята.
— А опитвала ли си да ги заговориш? Да ги убедиш да продължат пътя си?
Тя намества дръжката на лилавата си чанта по-високо на рамото, а аз я поглеждам, все едно е полудяла. Толкова дълго време ми отне да се науча как да ги изключвам от съзнанието си, че и през ум не ми е минавало да се занимавам точно с тях. Все едно си нямам достатъчно собствени проблеми, че да тръгна да решавам тези на разни заблудени духове.
Ава обаче само се разсмива и погледът й обхожда стаята.
— Повярвай ми, Евър, всички успяват да открият пътя до собственото си погребение. Все още не ми се е случвало да срещна дух, който да не е успял. Всеки иска да провери кой се е появил, кой какво казва, с какво е облечен и кой наистина скърби… и кой само се преструва. Това е голямо изкушение.
— Ами ти? Тъгуваш ли наистина? — питам я.
Не искам да прозвучи, сякаш се съмнявам в искреността й и смятам, че се преструва. Дойдох тук, за да окажа морална подкрепа на Джуд и да почета жената, която ми помогна, когато наистина имах нужда. Не зная обаче нейната причина. Наясно съм, че Ава работеше за Лина, но нямам представа дали са били наистина близки… дали са били приятелки.
— Ако питаш дали скърбя за загубата на една добра, щедра, милостива и пробудена душа — тя ме поглежда, без да трепва и без да примигва, — отговорът е „да“. Това е напълно естествено. Ако ме питаш обаче дали тъгувам повече за нея, отколкото за себе си, страхувам се, че трябва да кажа „не“. Скръбта ми е предимно егоистична.
— Точно това каза и Джуд — измърморвам аз тихо и леко задавено и оглеждам стаята да видя къде е.
Ава отмята назад гъстата си вълниста коса.
— А когато семейството ти загина… за кого ти бе най-мъчно?
Поглеждам я изненадано. Иска ми се да можех да кажа, че съм тъгувала безкористно за родителите си, за Жълтурко и за Райли, за неосъществената мечта на сестричката си да се превърне в тийнейджърка… Но не мога, защото не е вярно. Макар от загубата им да ме болеше толкова, че имах чувството, че ще умра, всъщност скърбях най-вече за това, че бях изоставена. Че те продължиха и преминаха отвъд, а аз останах тук, на земята. Далеч от тях.
— Както и да е — свива Ава рамене. — Да се върнем на първоначалния ти въпрос. Да, видях я, макар и само за минута. Беше наистина красиво.
Усмихва се и цялото й лице грейва. По бузите й плъзва руменина, а очите й започват да проблесват, докато си припомня случилото се. Каня се да я попитам за повече подробности, когато тя сама обяснява:
— Стана, когато Джуд започна да говори. Забеляза ли как заекваше? В един момент гласът му изневери. Наистина бях забелязала. Домъчня ми за него.
— Е, точно тогава зад гърба му се появи Лина. Носеше се леко във въздуха, после постави ръце на раменете му, затвори очи и го обгърна в прекрасен облак от любов и светлина. Достатъчни му бяха само няколко секунди, за да се успокои. Жестът й му помогна да се съвземе за нула време и да довърши речта си без повече проблеми. А пък тя изчезна почти веднага, разтопи се във въздуха.