— Ава, знаеш ли нещо? — Внезапно изпитвам непреодолима нужда от напътствията й, от няколко мили думи и уверение, че всичко ще е наред. — Знаеш ли нещо за Деймън, Джуд и мен? И кого от тях трябва да избера?
Погледът, който ми отправя, е изпълнен с разбиране и състрадание. Единственият й отговор обаче е поклащане на главата. Една кестенява къдрица пада на челото й и закрива очите й. Тя я отмята и тихо промълвява:
— Страхувам се, че с това трябва да се справиш сама, Евър. Аз не мога да ти помогна. Тук съм единствено като твоя приятелка. Пътя си ще трябва да откриеш сама.
Седемнайсета глава
— Благодаря ти за помощта. Наистина съм ти задължен.
Джуд премята през рамо кърпата за подсушаване на съдовете и се обляга на стария хладилник, който изобщо не прилича на онези в домовете на Деймън и Сабина — с големината на килер, без едно петънце. Този тук е един стар зелен сандък, който има склонност да издава странни гъргорещи звуци. В момента леко се е наклонил под тежестта на тялото на Джуд, който се е подпрял на него с кръстосани крака и палци, затъкнати в гайките на колана. Наблюдава ме, докато слагам последните чаши и чинии в съдомиялната, затварям вратичката и я включвам.
Когато се протягам и свалям ластика от косата си, очите му леко се разширяват. Лъскавата златиста коса се разпилява по гърба ми и стига почти до кръста ми. Опитвам се да не обръщам внимание на начина, по който Джуд ме изпива с поглед, как следи движенията на ръцете ми, докато приглаждам роклята си и вдигам една от падналите презрамки. Погледът му се задържа върху мен и аз решавам да спра това, да насоча вниманието му другаде.
— Хубав помен беше. — Поглеждам го в очите за миг, после бързо отклонявам поглед и се захващам да подредя плота и да забърша бялата фаянсова мивка. — Мисля, че и на нея щеше да й хареса.
Той се усмихва, смъква кърпата от раменете си и я пуска на плота. После отива във всекидневната и се отпуска на старата кафява кушетка с явното убеждение, че ще го последвам. И аз наистина отивам при него, макар и не веднага.
— Всъщност наистина й хареса. — Той изритва чехлите си на пода и вдига крака върху дивана.
— Значи си я видял, така ли? — Сядам на стола срещу него и кръстосвам босите си стъпала върху старата дървена врата, която използва вместо холна масичка.
Обръща се към мен и повдига учудено вежди:
— Да, видях я. Защо питаш? И ти ли…
Поклащам глава. Пръстите ми се заиграват с кристалите, висящи на врата ми.
— Не аз. Ава. — Свивам рамене и пускам амулета на гърдите си. — Все още не мога да виждам духове.
— Обаче не си спряла да опитваш, така ли? — Джуд присвива очи, рязко се изправя и грабва една малка възглавница от земята, поставя я под главата си и отново се обляга.
— Не — въздъхвам аз. — Вече не. От известно време вече не правя опити.
В гласа ми обаче звучи неугаснало желание. Той го долавя и леко кимва. Все още ме наблюдава внимателно, макар че сега погледът му е по-скоро замислен, отколкото изпълнен с копнеж.
— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, аз също не съм я виждал. Говоря за Райли. Нея имаше предвид, нали?
Отпускам се назад и затварям очи. Припомням си очарователната си, изпълнена с енергия (малко прекалена понякога) сестричка, слабостта й към шантавите костюми и перуките, неосъщественото й желание да навърши тринайсет години… Надявам се, че където и да се намира в момента, си прекарва страхотно.
Миг по-късно Джуд прекъсва спомените ми:
— Евър, мислех си… — Приковава очи в гредите на тавана, за да избегне погледа ми. — Сега, когато нещата тук започнаха да се нормализират, няма да е зле да се върнеш в училище.
Напрягам се и затаявам дъх.
— Оказа се, че Лина ми е завещала всичко — къщата, магазина… всичко, което притежаваше. Документите са в ред и смятам да оставя адвоката й да се погрижи за необходимото, а аз ще се върна на работа в магазина. Ава предложи да поеме смените, които аз не мога да покрия.
Преглъщам с усилие, но не казвам нищо. От изражението му разбирам, че вече е взел решение и е организирал всичко.
— Колкото и да съм ти благодарен за помощта — повярвай ми, наистина я оценявам — стрелва ме с поглед за миг, после отново насочва вниманието си към тавана, — смятам, че за теб ще е най-добре да…