Не му позволявам да довърши. Трябва да кажа нещо, и то веднага.
— Виж, за мен не е… — Искам да го уверя, че не съм направила кой знае какво, че изобщо не е проблем. Искам да му обясня до какъв извод стигнах наскоро по отношение на училището и нормалния начин на живот. Да му разкажа, че за мен те вече нямат никакъв смисъл, че са абсолютно несъвместими с тази, която съм в момента…
Но не успявам да го направя, защото той рязко ме прекъсва:
— Евър, да не мислиш, че ми е лесно?! — въздъхва и затваря очи. — Повярвай ми, една голяма част от мен настоява да млъкна, да спра да те убеждавам, докато още си тук, в моята къща, съвсем близо, достижима. Докато проявяваш такава готовност да прекарваш свободното си време с мен.
Млъква за миг и стисва ръце. Кокалчетата му побеляват, а пръстите му леко треперят — знак, че води жестока борба със себе си.
— Има обаче и друга, доста по-разумна част, която иска да сторя точно обратното. Сигурно съм си загубил ума, но наистина трябва да ти го кажа — преглъща мъчително и продължава, очевидно с огромно усилие: — Просто смятам, че за теб ще е най-добре да…
Сдържам дъха си. Нямам никакво желание да чувам края на това изречение, но съм сигурна, че ще ми се наложи.
— Смятам, че ще е най-добре да… поне за известно време, ъъ… да не си наоколо. Това е.
Думите му сякаш издигат стена помежду ни, която не може да бъде премахната.
— Защото, колкото и да ми харесва да си до мен — сигурен съм, че го знаеш — за да имаме шанс да продължим нататък, ти трябва да вземеш решение за бъдещето си. Или за общото ни бъдеще. При това трябва да го направиш скоро, а това няма как да стане, ако не се обърнеш към външния свят. Трябва да спреш да… — поема си дълбоко въздух и започва да се върти неловко. — Трябва да спреш да се криеш в магазина и да се върнеш в реалния живот.
Застивам на място, останала без думи. Нямам представа как да възприема казаното от него… още по-малко пък какво да му отговоря. Крия се? Това ли смята, че правя цяла седмица?
И един още по-неприятен въпрос — възможно ли е това да е вярно? Възможно ли е, наблюдавайки ме отстрани, да е забелязал нещо, което аз несъзнателно отказвам да приема?
Спускам краката си на пода, нахлузвам сандалите и промълвявам:
— Въобще не си давах сметка, че…
Джуд се изправя рязко на кушетката:
— Евър, не това имах предвид! Просто искам да си помислиш по въпроса, става ли? Защото, честно казано — отмята косата от лицето си, за да ме вижда по-добре, — не знам колко време още ще издържа така. Само да седя и да чакам.
Отпуска ръцете си в скута, с обърнати нагоре длани, сякаш прави някакво странно жертвоприношение. Погледът му се задържа толкова дълго върху лицето ми, че сърцето ми започва да препуска и главата ми се замайва. Имам чувството, че целият въздух е бил изсмукан от стаята. Тялото ми олеква, а стомахът ми се свива на топка.
Напрежението между нас се натрупва и усилва до такава степен, че става почти осезаемо. Почти виждам енергийния поток, който протича от неговото тяло към моето. Гъста трептяща река от желание, която ту се разпростира, ту отново се стеснява, пулсираща като артерия, която ни свързва и ни придърпва един към друг… Сякаш ни подканя да се прегърнем и да се слеем в едно.
Не съм сигурна кой е причината — той, аз или някаква невероятна космическа сила. Осъзнавам единствено мощта й… Течението на тази река е толкова силно, така повличащо, че не издържам. Скачам от стола, премятам чантата през рамо и изтърсвам:
— Трябва да вървя.
Вече съм на вратата и пръстите ми натискат дръжката, когато чувам гласа му:
— Евър, нали не ми се сърдиш?
Аз обаче излизам, без да му отговоря. Чудя се дали и той е видял онова, което видях… Дали е изпитал същото усещане. Или просто съм се заблудила, въобразила съм си.
Пристъпвам навън и вдишвам дълбоко. Изпълвам дробовете си с топлия солен нощен въздух. Тъмното небе е обсипано със звезди, които приличат на диаманти, разпилени по черно кадифе. Една от тях блести толкова ярко, че затъмнява останалите. Сякаш ме кара да я погледна… да си намисля желание.
Вглеждам се в своята нощна звезда и я моля за напътствие. Моля й да ми помогне да открия пътя. Ако не, поне да ми подскаже посоката, да ме побутне, накъдето трябва.
Осемнайсета глава
Дълго обикалям с колата из Лагуна Бийч. Нямам представа какво да предприема оттук нататък, нито къде да отида. Една голяма част от мен копнее да хукна право към дома на Деймън, да се хвърля в ръцете му, да му кажа, че му прощавам всичко, и да продължим оттам, откъдето спряхме. Обаче бързо отхвърлям тази възможност.