Чувствам се самотна и много объркана, но всъщност търся само топло място, където да се сгуша. Колкото и оплетени и неясни да са чувствата ми към Деймън в момента, не мога да го ползвам като патерица. И двамата заслужаваме нещо по-добро.
Затова продължавам самотното си пътуване — минавам няколко пъти по крайбрежния булевард, после тръгвам по по-малките и тесни улички, които криволичат из градчето. Шофирам без определена посока и така се озовавам пред къщата на Роман. Или по-точно, според Майлс, пред новия дом на Хевън.
Зарязвам колата сравнително далеч, за де не може Хевън да я види, и тихо се промъквам от другата страна на улицата. Много преди да стигна алеята към входа, чувам музика. От колоните гърми песен на някаква световнонеизвестна гаражна група — от тези, който тя толкова обича, а пък Роман мразеше.
Прокрадвам се до големия еркерен прозорец, пред който се издигат няколко гъсти храста. В стаята, точно пред прозореца, са разположени стол и маса. В момента на стола не седи никой.
Прикляквам сред храстите. Нямам намерение да влизам вътре, мисля само да наблюдавам, да разбера намеренията й, с какво се занимава. Колкото повече зная за навиците й, толкова по-добре ще мога аз да планирам нещата. Или дори да не планирам нещо конкретно, поне ще зная как да реагирам, когато настъпи моментът на действието.
Тя стои пред запалената камина. Дългата й коса се спуска на едри вълни по гърба й, а гримът й е силен и драматичен, както последния път, когато я видях. Разликата е единствено в облеклото й — вместо дългата рокля, която носеше на първия учебен ден, сега е облякла плътно прилепнала индиговосиня минирокля. Краката й са боси, липсват обичайните обувки на висок тънък ток. Не се е разделила с огърлиците си обаче (макар че амулетът, естествено, го няма). Колкото повече я наблюдавам как хвърчи из стаята и не спира да говори, толкова повече нараства тревогата ми.
В поведението й има нещо ненормално. Превъзбудена е като играчка с пренавита пружина. Сякаш не е в състояние да сдържа собствената си енергия и не може да стои на едно място. Подскача от крак на крак, като че ли постоянното движение е жизненоважно за оцеляването й. Непрекъснато отпива от чашата, която не изпуска от ръка. А в мига, в който се изпразни, напада запасите на Роман и си налива още еликсир. Същият, за който твърдеше, че е значително по-силен от този на Деймън. Съдейки по видяното досега, трябва да е истина.
Думите й се губят на фона на гърмящата музика, но всъщност не ми е нужно да ги чувам. Пределно ясно е какво става тук.
Състоянието й е много по-лошо, отколкото си мислех.
Хевън губи контрол.
Макар да успява да омае слушатели си, да ги държи под властта на очарованието си, тя не може да си намери място, държи се необуздано, като побъркана и така няма да издържи дълго.
Отново се протяга към високата чаша, отмята назад глава и отпива. После прокарва език по устните си, сякаш се стреми да не пропусне дори една капка. Очите й сияят все по-силно и по-силно, докато продължава да отпива. После още веднъж и още веднъж… Налива и пие, налива и пие. Познато поведение.
Аз самата бях такава и съм наясно с всички признаци. Тя е пристрастена.
Не че съм изненадана. Общо взето, очаквах нещо подобно от деня, в който тя се обърна срещу мен и реши да поеме по собствен път. Учудена съм обаче, че новите й приятели са все хора, отхвърлени от Стейша, Крейг и останалите от елитния списък. А самите „елитни“ ученици, към които се опита да се присламчи през първия учебен ден, не са тук.
Започвам да схващам какво си е наумила.
Внезапно зад себе си чувам глас:
— Евър?
Обръщам се рязко и виждам Онър, която се е насочила към входната врата.
— Какво правиш тук? — пита тя подозрително.
Поглеждам към къщата, после отново към нея. Наясно съм, че ме е хванала на местопрестъплението: скривалището ми в храстите и изненаданото ми изражение обясняват всичко.
Настава неловко мълчание. Тъкмо се каня да го наруша, когато тя най-сетне казва:
— Напоследък не съм те виждала в училище. Реших, че си напуснала.
— Нямаше ме само седмица — свивам аз рамене.
Безспорно това е доста глупаво извинение, но все пак…